— Мъж. И повече нищо няма да ти кажа.
— Знаеш ли къде отиваме сега? — Явно не ме чуваше.
— Да. И точка по въпроса.
— Далеч ли е от тук?
— Какво ще пиеш?
— „Сан Мигел“.
Махнах на сервитьорката и й поръчах бира.
— Къде се срещнахте? — попита Сюзан. — Къде беше номер трийсет и две? Басирам се, че е място, обозначено на картата в пътеводителя.
— Как спа?
— Спах като къпана, събудих се по обяд. Ходи ли в имиграционната полиция?
— Да.
— Нормално ли мина?
— Да. Всъщност разменихме няколко по-остри думи.
— Добре. Когато любезничиш с тях, започват да си мислят, че гласиш нещо. Когато си отвориш устата, решават, че си чист.
— Известно ми е. Бил съм ченге.
— Както ме помоли, не се приближавах до Цитаделата и сега трябва да ми разкажеш къде се срещна с онзи човек.
— Очевидно сме се срещнали в Цитаделата.
— Смяташ ли, че са ви следили?
— Не. За него не зная. Днес ли си купи тези дрехи?
— Да. Харесват ли ти?
— Много.
— Благодаря.
Донесоха бирата й и тя си наля. Чукнахме се.
— Извинявай за снощи — каза Сюзан. — Кавгата беше излишна.
— Няма нищо. И аз ти досаждах за Бил.
— Така е. Избавих се от него.
Не отговорих.
Пак погледнах тримата ветерани. Зяпаха Сюзан, въпреки че вече си имаха три мацета. Какви свини!
— Какво гледаш?
— Тримата американци ей там. Бивши кашици или морски пехотинци. Вчера ги видях тук, после на вечеря. Зяпат те.
— Готини са.
— Те са прасета.
— Жените, изглежда, се забавляват.
— И те са прасета.
— Май ревнуваш.
— Не. Ти си най-красивата жена в бара.
— Много си мил. — Сюзан върна разговора към работата. — Е, знаеш ли как ще стигнеш до мястото, където трябва да отидеш?
— Да, струва ми се.
В бара беше много шумно и никой не можеше да ни чуе. Пианистът свиреше „Имало едно време“ на Тони Бенет. Реших, че е настъпил моментът да стигна до дъното на някои неща, които можеха да се отразят на здравето ми.
— Ще ти задам няколко въпроса — казах аз. — Гледай ме право в очите.
Тя остави бирата си на масата, наведе се напред и ме погледна.
— За кого работиш?
— За „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Понякога правя услуги на американското консулство в Сайгон и посолството в Ханой.
— Правила ли си услуги на резидента на ЦРУ в Сайгон или Ханой?
— В Сайгон. Само веднъж.
— Искаш да кажеш сега.
— Да.
— Плащат ли ти?
— Разходите.
— Обучавали ли са те?
— Да. Един месец в Лангли.
Което обясняваше пътуването до Вашингтон.
— „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ прикритие на ЦРУ ли е?
— Не. Това е истинска инвестиционна компания. Но е сигурна организация.
— Някой друг в АЕИК прави ли услуги?
— Не мога да ти отговоря.
— Какви са инструкциите ти за мен?
— Само да се срещна с теб.
— Не поискаха ли да ме поизцедиш?
— Не. Защо да си правя труда? Ще ми кажеш ли защо си тук?
— Не. Казаха ли ти да пътуваш с мен?
— Не. Идеята беше моя.
— В момента на работа ли си, Сюзан?
— Не.
— Вярвам на всичко, което ми каза. Разбираш ли? Щом си го казала, значи е истина.
— Защото е истина.
— Влюбена ли си в мен?
— Знаеш, че съм влюбена. — Тя за пръв път се усмихна. — Обаче симулирах един оргазъм.
Опитах се да не се засмея.
— Знаеш ли нещо за моята задача, което да не ми е известно?
Сюзан не отговори.
— Кажи ми.
— Не мога. Не мога да те излъжа, затова няма да ти кажа нищо.
— Хайде да опитаме пак. Какво знаеш за това?
Тя отпи глътка бира и се прокашля.
— Не зная каква е целта ти, но мисля, че в ЦРУ знаят. Определено не искаха да ми кажат. Струва ми се, че всеки знае по нещо и не иска да го разкрие на другите.
Това сигурно бе вярно. Зачудих се дали Карл е наясно с цялостната картина.
— Само да се срещнеш с мен ли ти казаха?
— Е, очевидно не само това. Помолиха ме да те въведа в обстановката в страната, без да говоря така, сякаш те въвеждам в обстановката. По-скоро да ти помогна да се аклиматизираш и да те подготвя за операцията. И сам си се досетил — прибави тя.