— Добре, като оставим резидента на ЦРУ в Сайгон, приказвала ли си с някого от американското посолство в Ханой?
— Да, с американския военен аташе. Полковник Марк Гудман. Той пристигна със самолет в Сайгон и разговаря с мен.
— За какво?
— Просто искаше да се увери, че съм разбрала вярно задачата си.
— А именно?
— Ами… да спечеля доверието ти.
— Нещо не схващам.
— Въртиш ме на шиш.
— Животът ми е изложен на опасност. Говори.
— Не трябваше да пътувам с теб. Само да ти предложа да се срещнем в Хюе, да ти кажа, че трябва да дойда тук в командировка или нещо подобно. После трябваше да ти кажа, че ще се срещнем в Ханой.
— А ако не те бях харесал?
— Повечето мъже ме харесват.
— Убеден съм. И какъв беше смисълът да се срещнем тук в Хюе?
— Да видя дали мога да ти помогна с нещо, да съобщя за здравето ти, за състоянието ти, за евентуални проблеми с полицията, за резултата от срещите ти и така нататък. Ясно ти е.
— Добре. Тоя, военният аташе, полковник Гудман и резидентът на ЦРУ разговаряха ли помежду си в Сайгон?
— Да. Но аз не присъствах на срещата.
— Нали разбираш, че военният аташе всъщност е от военното разузнаване?
Сюзан кимна.
— Кой е резидентът на ЦРУ в Сайгон?
— Не мога да ти кажа.
Очевидно в тая история участваха всички, освен мен. Военното разузнаване и ЦРУ обсъждаха помежду си следствие на КСО-ФБР, за което не трябваше да знаят нищо, обаче явно знаеха. Каква беше връзката? Всъщност колкото повече мислех за господин Конуей на „Дълес“, толкова по-малко ми приличаше на човек от ФБР и толкова повече на военен, но бяха искали да инсценират участие на Бюрото, за да прилича на случай на убийство, а не на международен проблем. Не само полковник Манг се навърташе наоколо и се представяше за такъв, какъвто не е — същото правеше господин Конуей. А и Сюзан. Вече нямаше да се изненадам, ако откриех, че самият аз работя за полковник Манг.
— Пол?
— Какво?
— Сърдиш ли ми се?
— Още не. Добре, когато ти казаха да използваш невероятния си чар, за да спечелиш доверието ми, с какво те мотивираха?
— С националната сигурност. С патриотичния ми дълг. Такива неща.
— И още какво?
— Още ли ме обичаш?
— Повече от всякога. И още какво?
— Вече няколко пъти ти казах. Свързано е с развиващите се отношения между Америка и Виетнам. Петрол. Търговия. Евтина работна ръка. Не искат да прецакат нещата. Аз също не искам.
— Кой се опитва да ги прецака?
— И това ти казах. Хардлайнерите в Ханой и може би във Вашингтон.
— И казаха ли, че задачата ми е да помогна или да проваля тази кауза?
— Намекнаха, че може да помогнеш.
— Предполагам, иначе вече щеше да си ме блъснала от покрива на „Рекс“.
— Не бъди глупав. Казаха ми да ти помогна.
— Ако ти кажа какво правя тук, смяташ ли, че моята част от мозайката ще пасне с твоята?
— Не зная.
— Искаш ли да си разменим частите от мозайката? Ти си първа.
— Няма нужда да зная защо си тук, нито имам желание.
— Или вече знаеш.
— Не зная. Ядосан ли си ми?
— Още не.
— Все още ли ме обичаш?
— Повече от всякога.
— Добре. Може ли да запаля?
— Естествено. Давай.
Тя извади пакет цигари от чантичката си и запали. Дръпна силно, издиша дима, после се отпусна назад и кръстоса крака.
— Свързано е със залива Камран.
— Добре.
— Ние сме построили пристанището и сега си го искаме.
— Известно ми е.
— Филипинците ни изритаха, японците ще ограничат нашето присъствие. Руският договор за наем на Камран изтича след няколко години и те го плащат според цената от седемдесет и пета година в нови рубли, които са съвсем обезценени. Ханой вече не ги иска.
— Истинските пари говорят на английски.
— Точно така. Става дума за милиарди в зелено за Ханой. За дългосрочен наем.
— Продължавай.
— Виетнамците мразят китайците и се страхуват от тях. Винаги е било така. Американците също се страхуват от китайците. Стратегическите прогнози на Пентагона показват война с комунистически Китай след двайсет години. Не ни достигат военни бази в района. Освен това тук има страшно много крайбрежен петрол.
— Значи не става въпрос за кафе, каучук или бетел?
— Не. За петрол и военни бази.