— Ясно. Продължавай.
— Пентагонът и други във Вашингтон с адски развълнувани. За разлика от сегашното правителство. То не иска да ядосва китайците, които вече ще прибегнат до балистични ракети, ако разположим военна база в залива Камран.
Кимнах. Сега имах нова част от мозайката, обаче тя не пасваше на моята. Искам да кажа, помежду им трябва да имаше друго.
— В Ханой са готови да ни дадат залива Камран — продължи Сюзан — въпреки хардлайнерската опозиция на старите комуняги, които още ни мразят. Обаче на сегашното американско правителство не му стиска да го поиска, въпреки че почти всички в Пентатона и разузнаването са за това. Много е важно при евентуална бъдеща война. Полезно е и за нас, и за виетнамците.
Не отговорих, ала мисълта за завръщането на американските пехотинци, моряци и пилоти на виетнамска земя ме смущаваше. Сюзан отпи глътка бира и запали нова цигара.
— Изненада ме, когато попита капитан Ву за американските военни кораби в района — каза тя.
— Това не е космическа наука, а общополитическа грамотност. Някои неща ги съобщават по новините.
— Признай си какво мислиш, Пол.
— Добре. Нека предположа откъде знаеш всичко това. Ти си началник на тукашното бюро на ЦРУ.
Сюзан се усмихна.
— Не. Аз съм просто едно глезено момиче, магистър по бизнес администрация от горната класа, което търси приключения. — Тя остави цигарата си в пепелника и без да ме гледа, заяви: — Началник на сайгонското бюро на ЦРУ е Бил Станли. Моля те, не издавай на никого, че съм ти казала.
Погледите ни се срещнаха.
— В „Банк ъв Америка“ знаят ли?
— Той не работи в „Банк ъв Америка“. Ти пристигна в Сайгон през почивните дни и не можеше да провериш, но аз те заведох в моята служба.
— Да. Вие с Бил бяхте ли… гаджета?
— За това не те излъгах. Но вече е минало.
— Забавляваш ли се?
— Не, ако ми се сърдиш.
— Аз ли? Защо да ти се сърдя?
— Защото те излъгах за някои неща.
— Нима? Сега лъжеш ли ме за нещо?
— Казах ти всичко, което зная. Ще ме уволнят.
— Дано извадиш тоя късмет. Кажи ми защо съм тук.
— Наистина не зная.
— Бил знае ли?
— Сигурно знае нещо.
— Но не го е споделил с теб.
— Не.
— Защо трябваше да се срещнеш с мен в Ханой?
— Не съм сигурна. Казаха, че можело да се наложи да поговориш с някого, на когото имаш доверие. Не с човек от посолството. Казаха че ако се завърнеш от операцията, можело да си… разстроен от разкритията си. Трябва да докладвам в посолството за психическото ти състояние.
— И ти не ги попита нищо повече, така ли?
— Разбирах, че колкото по-малко зная, толкова по-добре.
— Откъде взе пистолета?
— От фирмения ни сейф.
— Съзнаваш ли, че приблизително половината неща, които ми каза през последната седмица, са лъжи, полуистини и пълни глупости?
Тя кимна.
— И? Защо да ти вярвам сега?
— Повече няма да те лъжа.
— Не ми пука.
— Не говори така. Просто си вършех работата. После се влюбих. Често се случва.
— Нима?
— Не с мен. С други хора. Не можех да се понасям, задето не бях откровена с теб. Обаче мислех, че и без това си се досетил за всичко. Ти си адски умен.
— Не се подмазвай.
— Наистина си ми ядосан.
— Така е.
— Още ли ме обичаш?
— Не.
— Пол? Погледни ме.
Погледнах я.
Сюзан ми се усмихна тъжно.
— Знаеш ли, няма да е честно, ако вашингтонските богове застанат помежду ни. Ако се разделим, и двамата ще се вкамениш.
Имаше право за Вашингтон и предполагам, може да се каже, че двамата сме били манипулирани и измамени.
— Естествено, че те обичам — казах й.
Тя се усмихна.
— Кой оргазъм симулира?
Сюзан се усмихна още по-широко.
— Познай. — И прибави: — Вече няма да правя така.
Та така. Поръчахме си по още едно и потънахме в собствените си мисли в опит да доразгадаем всичко.
— Днес имаш ли някакви съобщения? — накрая ме попита Сюзан.
— Не.
— Защо искат да ме зарежеш?
— Не зная. Ти знаеш ли?
— Сигурно защото не им харесва това, което става помежду ни. Наистина не искат да споделим информацията си. Предполага се, че работя за тях, но вече не ми вярват. Нито пък на теб.
Оставих последната й констатация без отговор.