Сюзан се взираше в дъжда и аз се загледах в профила й.
Трябваше да съм й невероятно сърдит, ала не бях. Не биваше да вярвам на нито една нейна дума, но й вярвах. Физически тя беше безупречна и интелектуално не падаше по-долу от мен. Ако пишех доклад за нея, щях да я опиша така: смела, интелигентна, находчива, решителна и предана. Предаността й бе поделена, да, но това не променяше нещата.
Обаче дали бях влюбен?
Така ми се струва. Но случилото се тук навярно не можеше да се случи другаде и едва ли можеше да продължи на друго място. После идваше Синтия.
Сюзан се обърна, видя, че я наблюдавам, и се усмихна.
— За какво си мислиш?
— За теб.
— И аз си мисля за теб. Опитвам се да измисля щастлив край.
Не отговорих.
— Можеш ли да измислиш щастлив край?
— Ще поработим по въпроса.
Спогледахме се и навярно едновременно си казахме, че няма голяма вероятност за щастлив край.
30.
На другата сутрин, понеделник, чакахме във фоайето на хотела да се появи шофьорът. И двамата носехме дънки, ризи с дълъг ръкав и здрави обувки. Тя беше взела чантата си, пълна с неща за из път.
Наоколо гъмжеше от туристи, които чакаха своите автобуси, коли и екскурзоводи. Хюе бе туристическа Мека, разположена между Сайгон и Ханой, и както се беше оказало, подходящо място за моите срещи.
— Как ще стигнеш до там, където трябва да отидеш утре? — попита тя.
— Още не зная. По-късно ще го обсъдим.
— Това означава ли, че искаш да ти помогна?
— Може би.
— Още сега ще те посъветвам нещо — не наемай кола с шофьор от „Видотур“. Със същия успех можеш да вземеш полковник Манг.
— Благодаря. Вече ми е известно.
Излязохме в поредния сив облачен ден, студен и влажен, ала поне не валеше.
— Снощи наистина ме изцеди — каза Сюзан.
— Бях много надървен.
— Не говоря за това. Имах предвид разговора ни в бара.
— А, отдавна трябваше да го направя, скъпа.
На кръглата отбивка се появи бяла тойота РАВ4 и спря. От нея слезе виетнамец и попита нещо портиера, който посочи към нас.
Шофьорът се приближи и Сюзан го заговори на виетнамски. Сигурно се пазаряха за цената — любимата й тема за разговор с виетнамците.
Шофьорът беше четирийсетинагодишен, а аз бях придобил навика да сравнявам възрастта на местните по отношение на войната. Когато американците си бяха заминали, този човек бе бил юноша и може да беше носил оръжие, или в южновиетнамските местни отбранителни сили, съставени главно от хлапета и старци, или във Виетконг, в чиито редици също имаше много момчета и момичета.
Сюзан ни запозна. Шофьорът се казваше господин Лок. Не изглеждаше особено добродушен и не ми подаде ръка. Бях забелязал, че в отношенията си с белите чужденци повечето виетнамци са или много раболепни, или много добронамерени. Чужденците означаваха пари, но иначе средният Нгуен се държеше учтиво, докато не го ядосаш. Господин Лок нито приличаше на наемен шофьор, нито се държеше като такъв. Напомняше ми на ония типове с непроницаеми лица, които бях видял в сайгонското министерство на държавната сигурност. Като военен криминален следовател аз играя много роли и ме бива в тия неща. Господин Лок не играеше добре ролята си на шофьор, също както полковник Манг не се бе преструвал успешно на ченге от имиграционната полиция.
— Господин Лок пита къде отиваме, за да може да се обади във фирмата си — каза Сюзан.
Обърнах се направо към него.
— А Шау, Ке Сан, Куанг Три.
Той едва забележимо кимна и влезе в хотела.
— Ангажирах го чрез хотела, а те, нали знаеш, са длъжни да използват „Видотур“ — казах на Сюзан. — Поискай визитката на тоя смешник.
Тя кимна разбиращо и когато господин Лок излезе от фоайето, поиска визитната му картичка. Виетнамецът поклати глава и й отвърна нещо.
Сюзан се приближи до мен.
— Казва, че си бил забравил визитките. Виетнамците, които имат визитни картички, толкова се гордеят с тях, че по-скоро ще си забравят цигарите.
— Добре, значи ни наблюдават. Питай го дали има карта.
Тя го попита и шофьорът, без да отговори, взе една карта от предната седалка и ми я подаде. Разгърнах я върху капака на колата.
Тъй като господин Лок стоеше наблизо, аз й казах: