— Тук е долината А Шау, точно на запад от Хюе. Пътят свършва по средата на долината, ето тук в А Луой, близо до лаоската граница, където в края на април шейсет и осма извършихме въздушен десант. От А Луой води тази пунктирана линия, която може да е проходима, но може и да не е. Това е част от Пътеката на Хо Ши Мин. Попитай господин Лок дали можем да стигнем по нея до Ке Сан.
Сюзан го попита, въпреки че той навярно знаеше английски. Виетнамецът й отговори нещо и тя преведе:
— Господин Лок казва, че пътят бил черен, но стига да не вали, можело да минем.
— Добре. След А Шау продължаваме седемдесетина километра на север към Ке Сан, където също съм участвал в хеликоптерен въздушен десант. Беше в началото на април шейсет и осма. После по магистрала номер девет завиваме на изток към крайбрежието покрай демилитаризираната зона и стигаме в Куанг Три, където се намираше някогашният ми базов лагер и където служих през януари и февруари шейсет и осма. По време на офанзивата „Тет“. Та значи пътуваме назад във времето в обратен хронологичен ред. Ще го направим в този ред — прибавих аз, — защото не искам да стигнем в долината А Шау по тъмно.
Тя кимна.
— Цялото разстояние е около двеста километра, после още осемдесет обратно на юг и се връщаме в Хюе. — Сгънах картата и я хвърлих на предната седалка.
Сюзан запали цигара и ме погледна.
— Някога предполагал ли си, че ще се върнеш тук?
Отдръпнах се от колата й господин Лок и се замислих.
— Отначало не — отвърнах. — Искам да кажа, когато за последен път през седемдесет и втора си заминах, войната все още продължаваше. После десетина години комунистите държаха страната като в менгеме и американците не бяха добре дошли. Обаче… към края на осемдесетте, когато положението започна да се поотпуска и аз поостарях, започнах да се замислям. Ветераните се завръщаха във Виетнам и почти никой от познатите ми не съжаляваше.
— И ето че си тук.
— Да. Но идеята не беше моя.
— Нито пък предишните два пъти.
— Всъщност втория път дойдох като доброволец.
— Защо?
— Заради няколко неща… беше добре за кариерата — вече бях военен полицай, а не пехотинец фронтовак. Освен това положението вкъщи се влоши и жена ми прати писмо в Пентагона от мое име, че съм искал да замина за Виетнам.
Сюзан се засмя.
— Това е глупаво. Погледна ме. — Е, значи си заминал за Виетнам, за да избягаш от жена си.
— Да. Постъпих като страхливец. — За миг се замислих. — Освен това… брат ми Вени… имаше неписана политика да не пращат едновременно двама мъже от семейство на фронта… а на Вени все му се случваше нещо… та затова му спечелих малко време. За щастие участието на Америка във войната приключи преди той да получи повиквателна. Пратиха го в Германия. Не обичам да разправям тая история, защото така се изкарвам по-благороден, отколкото съм.
Сюзан постави длан на рамото ми.
— Постъпил си много смело и благородно.
Не обърнах внимание на думите й.
— Копелето постоянно ми пращаше снимки от бирхалета с разни фройлайни в скута му. И майка, която беше в пълно неведение, се хвалеше на всички, че Вени го пратили в Германия, защото една година учил немски в гимназията. Пък Пол учил френски, затуй го пратили във Виетнам, където била чувала, че говорят френски. Мислеше си, че Виетнам е някъде до Париж.
Сюзан се смееше.
— Готова ли си за път?
— Да — Тя угаси фаса и се настанихме на задната седалка.
— Родителите ти живи ли са?
— Да.
— Ще ми се да се запозная с тях.
— Ще ти дам адреса им.
— А Бени?
— Продължава да води очарователен живот. Имам още един брат, Дейв, който все още живее в южен Бостън.
— Иска ми се да се запозная с всички.
Опитах се да си представя Уебърови от Ленъкс, седнали на по някоя и друга бира с Бренърови от южен Бостън, и не успях да видя ясно картинката.
Господин Лок седна зад волана и потеглихме.
Движехме се по заслонена от дървета улица покрай хотели и ресторанти. Минахме край Cercle Sportif и музея на Хо Ши Мин. След няколко минути излязохме от града и поехме на юг сред ниските хълмове.
Видях пръснатите наоколо императорски гробници — оградени със стени постройки, заобиколени с паркове. Сюзан ги снима в движение.
Повечето туристи според мен излизаха от града, за да разгледат гробниците и пагодите, обаче аз отивах другаде.
— Нямаше нужда да идваш с мен — казах на Сюзан. — Тук могат да се видят по-интересни неща от бойните полета.