Тя ме хвана за ръка.
— Предишния път разгледах повечето забележителности. Сега искам да гледам каквото гледаш ти.
Не бях сигурен, че самият аз искам да гледам каквото виждам.
Пътят продължи на юг през некропола, после зави на запад. Тъй като бе седмицата на Тет, нямаше много движение. В селата зървах играещи деца и цели семейства, които се бяха събрали навън, разговаряха и ядяха под дърветата.
Взех картата от предната дясна седалка и я разгледах. Обикновена пътна карта, при това не особено добра. Бях свикнал с подробни пехотни карти, отчасти базиращи се на френските военни карти. Пехотните карти бяха покрити с пластицин, за да издържат на климата, и с помощта на химически моливи ние обозначавахме американските огневи бази, летища, базови лагери и други съоръжения. Военното разузнаване ни информираше за промените във вероятните местонахождения на виетконгските партизани и бойните части на северновиетнамската армия, които също маркирахме. Не зная откъде получаваха тези сведения, обаче повечето ни престрелки все бяха на места, където не се предполагаше, че има противници.
Вдигнах поглед към пътя и видях, че наближаваме Благоуханната река. Според картата нямаше мост, в действителност — също, в случай че очаквах приятна изненада.
Господин Лок качи колата на един шлеп, на който можеха да се съберат два автомобила. Ние бяхме единствената кола и лодкарят ни каза нещо.
— Можем да платим за две коли или да висим тук цял ден — преведе Сюзан. — Два долара.
Дадох му парите, слязохме от автомобила и постояхме на палубата, докато фериботът прекосяваше реката. Сюзан направи снимка от шлепа.
— Питай господин Лок дали може да го снимаш — казах й аз.
Тя го направи. Виетнамецът поклати глава и й отговори рязко.
— Не иска да го снимаме — каза Сюзан. Погледнах към отсрещния бряг на реката.
— Военноинженерният корпус поставяше понтонни мостове. Виетконг обаче не обичаше вида на здрави мостове. Някой партизанин натоварваше бамбуков сал с мощни експлозиви и чакаше поредния преминаващ конвой. Тогава се приближаваше с лодка, като се преструваше на Том Сойер или Хъкълбери Фин, и в последния момент задействаше взривното устройство, скачаше от сала и се гмурваше под водата, захапал куха тръстика за дишане. Обикновено обаче усещахме какво се кани да направи и го взривявахме заедно със сала му, преди да стигне до моста.
Сюзан мълчеше.
— Затова всички обичахме да даваме наряд на мостове — прибавих аз. — Това беше една от най-интересните игри, на които играехме.
— След като вече си пораснал и зрял човек, Пол, когато погледнеш на всичко това, виждаш ли го като… хм, ненормално поведение?
— Навремето ми се струваше нормално. Искам да кажа, повечето ни действия, думи и мисли бяха подходящи за ситуацията. Всякакво друго поведение, което ти би нарекла нормално, тук щеше да се смята за ненормално. Според мен е напълно нормално да се кефиш от това, че ще седиш на някой мост и ще чакаш да взривиш партизанина, вместо цял ден да патрулираш в джунглата. Не си ли съгласна?
— Да, струва ми се. Разбирам за какво става въпрос.
— Браво. Но като се замисля наистина изглежда малко странно — все пак признах аз.
Стигнахме на отсрещния бряг и се качихме в колата.
Господин Лок подкара по пътя и продължихме на запад към хълмовете и тъмнеещата на хоризонта планина.
Движехме се едва с петдесетина километра и щеше да ни трябва повече от час, за да стигнем до долината А Шау, ако шосето продължаваше да е добро, разбира се.
Теренът бе хълмист, обаче виетнамците бяха успели да разширят оризищата си с помощта на бентове и водни колела. Районът изглеждаше благоденстващ и по-гъсто населен, отколкото си го спомнях.
Стигнахме до градчето Бин Биен, последният град по този път. Някога наричахме земите нататък „Индианската територия“.
Шосето започна да се издига и скоро бяхме сред хълмовете — червени шисти, покрити с храсталаци.
— Всяка нощ трябваше да се окопаваме и избирахме хълм като онзи ей там, с възможно най-стръмните склонове, за да си осигурим максимално добри огневи полета — казах на Сюзан. — Почвите тук са предимно шисти и със сапьорските лопатки ни трябваха часове само за да изровим малка дупка за спане, която да може да се превърне и в стрелкови окоп, ако ни нападнат през нощта. Окопът приличаше на плитък гроб, какъвто понякога и ставаше. Поставяхме капани със сигнални ракети и мини. Мините бяха с ръчно задействан генератор, свързан с електрически проводник, по който течеше достатъчно ток, за да взриви детонатора. Мината изстрелваше стотици сачми от лагери, нещо като изстрел с гигантска ловна пушка, и покосяваше всички в радиус от трийсетина метра. Това беше страшно ефикасно отбранително оръжие и ако не бяха сигналните ракети и мините, повечето от нас нямаше да спят нито една нощ през цялата си едногодишна служба тук.