Тя кимна.
Пътят навлезе в съвсем тесен проход със стръмни склонове от двете страни. Растителността започна да се сгъстява. Покрай шосето течеше планински поток и си представих как се разлива през мусонния период и прави пътя непроходим.
— Това е единственият път към долината откъм Виетнам — поясних аз, — но американците никога не минаваха от тук, защото този проход е идеален за засада. Използвахме хеликоптери и пренасяхме по въздух всичко необходимо.
Когато се издигнахме по-нависоко, по склоновете се носеха облаци, от земята се издигаше мъгла и рязко застудя. Господин Лок не беше много лош шофьор, но караше бавно. От двайсетина километра не бяхме видели нито друга кола, нито човешко същество.
— Никога не съм навлизала толкова навътре в страната — отбеляза Сюзан. — Зловещо е.
— Все едно е друга държава. Съвсем различна от крайбрежните низини. Тук има много планинци.
— Какви са те?
— Просто много племена с различни имена, но общо ги наричат планинци.
— А сега ги наричаме етнически малцинства. Така е политически коректно.
— Ясно. Обаче те са си планинци. Така или иначе, преди обичаха, американците и мразеха етническите виетнамци, и северните, и южните. Ние ги въоръжавахме до зъби, обаче номерът беше да ги накараш да избиват само северновиетнамците и партизаните, а не нашите южновиетнамски съюзници. Струва ми се, че девизът им беше „Единственият добър виетнамец е мъртвият виетнамец“. Чувала ли си за ФУЛРО?
Господин Лок завъртя глава и погледите ни се срещнаха. Сега тоя идиот щеше да докладва, че съм тук, за да оглавя възраждането на планинското въстание.
— Веднъж видях няколко снимки в музея на…
— Да. И аз.
Сюзан за миг се замисли.
— През всички тези години, откакто съм тук, никога не съм виждала планинец.
— Даже в „Кю-бар“ ли?
Тя не ми обърна внимание.
— Те дали са… нали разбираш… доброжелателно настроени?
— Някога бяха. Всъщност са много симпатични, ако не си виетнамец. Може би трябва да си направиш нова прическа.
Вдигнах поглед и видях, че господин Лок ни зяпа в огледалото. Явно разбираше какво си говорим и не му харесваха приказките за ФУЛРО и омразата на планинците към виетнамците.
Изкачихме ниско било и поехме надолу. Проходът продължаваше да е много тесен и отчасти забулен в мъгла, така че долината А Шау не се виждаше.
— Виж, Пол. — Сюзан посочи един хребет, на който се издигаше продълговата постройка от дървени трупи със сламен покрив, вдигната на стълбове. — Онова там къща на планинци ли е?
— Така изглежда.
Когато стигнахме на стотина метра от къщата, на хребета над нас се появиха трима мъже с много дълга коса, облечени в нещо като пъстроцветни одеяла. Двама носеха калашници, третият — американски М-16. Сърцето ми се разтуптя, а очевидно и на господин Лок, защото удари спирачки.
Той се втренчи в тримата въоръжени мъже, вече на по-малко от петдесет метра от нас, и каза нещо на Сюзан.
— Според господин Лок това били планинци от племето ба ко или ба хи — преведе тя. — Нямали право да носят оръжие, но те ловували с тези автомати и властите, изглежда, не можели да се справят с проблема.
Това беше радостна вест. Харесваше ми мисълта за въоръжени цивилни, с които властите не могат да се справят. Само се надявах да си спомнят, че обичат американци.
Тримата планинци стояха неподвижно и ни наблюдаваха. Реших да се погрижа да разберат, че само шофьорът е виетнамец, изправих се на седалката и им махнах с ръка.
— Ей! — извиках. — Върнах се!
Те се спогледаха, после пак се обърнаха към мен.
— Аз съм от Вашингтон и съм тук, за да ви помогна.
— Да не искаш да ни застрелят? — попита Сюзан.
— Те ни обичат.
Тримата размахаха автоматите си и аз казах на господин Лок на английски:
— Добре, пускат ни да минем. Давай. — Седнах на мястото си.
Той превключи на скорост.