Продължихме да се спускаме към долината.
— Беше невероятно — отбеляза Сюзан. — По дяволите, трябваше да ги снимам.
— Ако ги беше снимала, щяха да ти откъснат главата и да се опитат да я натъпчат във фотоапарата.
— Държиш се като идиот.
— Ще ти кажа какво правеха със северновиетнамските войници и партизаните от Виетконг — одираха ги живи, после ги нарязваха с бръсначи, хвърляха парчетата на кучетата си и караха пленника да гледа как псетата го ядат парче по парче. Всеки път щом пленяваха вражески войник, кучетата побесняваха от очакване. Повечето северновиетнамци се самоубиваха, за да не попаднат в плен на планинците.
— Божичко…
— Никога не съм присъствал на такава сцена… обаче веднъж видях останки… Това ни накара да се зарадваме, задето още не сме се побъркали толкова.
Тя не отговори.
Господин Лок се обърна и ме погледна. Изражението му не бе особено мило.
— Карай — казах му аз.
Проходът се разшири и стана по-полегат. Ниските облаци се разнесоха и видяхме долината А Шау, тук-там осеяна с бели валма мъгла, които от тук приличаха на сняг.
Вгледах се в долината и ми се стори много позната. Не бях смятал, че някога пак ще видя това място — нещо повече, навремето си бях мислил, че това е последното място, което изобщо ще видя.
Сюзан ме наблюдаваше.
— Спомняш ли си долината?
Кимнах.
— Пристигнал си с хеликоптер. И после?
Известно време мълчах, след това отвърнах:
— Докараха ни от Кемп Евънс, щаба на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Безброй хеликоптери с пехотинци, готови за въздушен десант. Беше двайсет и пети април и по случайност времето беше хубаво. Долетяхме от североизток, над онези хълмове, през който минахме преди малко. В северния край на долината се намира А Луой — някога е било виетнамско село, но по онова време вече нямаше и следа от него. Там свършва този път. В А Луой навремето имало пост на френския Чуждестранен легион, който през петдесетте години бил превзет от комунистическия Виетмин. Наричаха долината А Шау „нож, насочен към сърцето на Хюе“. А я владееха комунистите. В началото на шейсетте спецчастите установили лагер в А Луой, точно насред индианската територия, възстановили френската самолетна писта, събрали и обучили планинци да се сражават с партизаните и северновиетнамците.
Вече бяхме почти на дъното на долината и виждах рекичката, която течеше през нея.
— А Шау води до Лаос, ей там, зад оная планина — продължих аз, — и едно разклонение на Пътеката на Хо Ши Мин минава от там. Затова един ден през шейсет и шеста врагът съсредоточил силите си в Лаос, хиляди войници, превзел лагера на американските спецчасти и комунистите отново овладели долината.
Пътят се изравни и господин Лок малко увеличи скоростта.
— След като лагерът на спецчастите бил превзет и оцелелите планинци избягали, цялата долина, хълмовете и планината станали свободна огнева зона, сметище на военновъздушните сили. Ако се налагало да преустановят някоя бомбардировка заради времето, изхвърляли бомбите си тук. Когато пристигнах, целият район приличаше на швейцарско сирене. Тези огромни кратери се превърнаха в окопи и за нас, и за тях, и ние се сражавахме, кратер по кратер… в долината, сред хълмовете, в джунглата. — Погледнах на югозапад. — Някъде там край лаоската граница има едно място, викат му Хълма на хамбургера. През май шейсет и девета изгубихме двеста души и дадохме стотици ранени в опити да превземем тоя безполезен хълм. Цялата скапана долина години наред тънеше в кръв… и сега… все още изглежда мрачна и зловеща… но виждам, че виетнамците и планинците са се върнали… и аз се завърнах.
Сюзан помълча, после се огледа наоколо.
— Щях да те разбера, ако не беше искал да се върнеш тук.
— Да… но… така е по-добре, отколкото да го преживяваш в кошмарите си… като онзи американец в тунелите в Ку Чи… връщаш се, поглеждаш нещата в очите и виждаш, че не са такива, каквито са били. После новият спомен измества стария… така е на теория. Обаче междувременно… Това място ме потиска.
— Искаш ли да си тръгнеш?
— Не.
Пътят водеше към възстановеното село А Луой, което се мержелееше в далечината. Земята наоколо, някога обрасла със слонска трева, бамбук и храсти, сега бе разчистена за зеленчукови градини.
— Та през април шейсет и осма американската армия искаше да си върне долината — продължих аз. — Затова ни пратиха тук с хеликоптерите и аз седях в хюито с още шестима пехотинци, не особено доволен от съдбата си, когато изневиделица се обади зенитна артилерия. Никога не ни бяха обстрелвали със зенитки… беше ужасяващо… черните въздушни взривове, като на филм за Втората световна война, изпълваха небето, във въздуха свистяха огромни шрапнели. Улучиха опашната перка на хеликоптера пред нас и той започна да се върти, от вратата му изпопадаха пехотинци, после падна като камък и избухна на земята. Последва го втори вертолет и нашият пилот рязко се спусна надолу в опит да избегне зенитките. Доколкото можех да видя, бяха свалени два хеликоптера, всеки с по седем пехотинци и четиричленен екипаж, така че още преди да кацнем бяха загинали двайсет и двама. В първоначалния въздушен десант изгубихме още десет машини. Междувременно от хълмовете около долината ни обстрелваха с картечници. Плексигласовото предно стъкло на хеликоптера беше пробито от куршум, обаче ние си бяхме живи и здрави и пилотът ни спусна на три метра от земята, ние скочихме и той веднага се махна.