— Господи. Сигурно си…
— Умирах от шубе. Та значи се озовахме на земята и на това му викаха „гореща десантна зона“, което значеше, че ни обстрелват. Лошите бяха по хълмовете наоколо и използваха миномети, ракети и картечници. Ние спуснахме хиляди войници с хеликоптери в тая смъртоносна зона и започнахме да се разгръщаме, за да атакуваме противника по хълмовете. В това време военновъздушните сили хвърляха напалм и бомби отгоре им, а бойните хеликоптери „Кобра“ стреляха с ракети и картечници „Гатлинг“, за да спрат вражеския огън. Беше страшна касапница, нещо като десанта в Нормандия, обаче въздушен, а не морски. До края на деня овладяхме положението, превзехме пистата в А Луой и се разгърнахме из хълмовете в търсене на северновиетнамци.
Погледнах в огледалото и казах на шофьора:
— Скъсахме им задниците на момчетата от Народната освободителна армия, господин Лок.
Той не отговори.
— Недей, Пол.
— Майната му. Майка му е била комуняга.
— Пол…
Овладях се и видях, че влизаме в А Луой, кално село с дървени къщи. Имаше една по-стабилна постройка със знаме, очевидно държавна сграда. Единствените моторни превозни средства бяха мотопеди, един селскостопански камион и два жълти полицейски джипа. Видях електрически кабели, значи селото бе електрифицирано, което беше някакъв напредък от предишното ми идване.
Господин Лок спря на селския площад. Нямаше обозначени места за паркиране.
Със Сюзан слязохме и аз се огледах, за да се ориентирам. Хълмовете не се бяха променили, за разлика от самата долина.
— Е, това е дупката, за която три седмици водихме кървави сражения — казах на Сюзан.
После се обърнах на английски към господин Лок.
— Ще се поразходим. Можеш да докладваш на шефовете си. — И посочих с палец държавната сграда.
Със Сюзан прекосихме площадчето и се спуснахме по тясна уличка, която водеше до нивата на запад от селото. През полята минаваше старата самолетна писта, дълга километър и половина и обрасла с бурени, ала все още използваема.
— Това е пистата, а ей там в далечния северен край са останките от лагера на спецчастите, които отначало Първа въздушнопреносима използва за команден пункт. Сапьорите издигнаха бункери от чували с пясък и след два дни оградихме пистата с бодлива тел и мини. Моята рота три дни отблъскваше врага от хълмовете. После ни дадоха двудневна почивка в бункерите. Моят бункер беше ей там, в подножието на онзи хълм.
Отправих поглед към склона на петстотин метра от нас.
— Един ден шестима души седяхме върху чувалите и играехме покер, и северновиетнамците започнаха да ни обстрелват с мини от ей ония хълмове. И знаеш ли какво беше най-шантавото? Ние почти не им обърнахме внимание, защото вече бяхме стари пушки и знаехме, че се опитват да улучат командните бункери, погребите или самата писта. И продължихме да играем на карти. После, и това е най-странното, някакъв комуняга сигурно ни е забелязал и е побеснял, че не обръщаме нула внимание на мините му. Та затова започна да насочва огъня срещу нашето мизерно бункерче. Когато ни обсипаха буци пръст и камъни, разбрахме, че няма майтап. Седя си аз с три аса и трийсетина долара в пода, а всеки хвърля картите, награбва шепа мангизи, скача от покрива на бункера и се мята вътре. Аз обаче си запазвам асата и ги показвам на ония идиоти, бункерът започва да се разпада, а ние спорим дали съм спечелил, или трябва да развалим играта. После три седмици се смяхме на тая случка.