Сюзан се приближи зад мен.
— Това ли е?
— Да. Това беше северновиетнамският базов лагер. Погледни ей натам. Виждаш ли ония паднали бамбукови колиби? Навсякъде имаше постройки, боеприпаси, камиони, оръжие…
Направих няколко крачки напред и вдигнах поглед нагоре.
— Бяха опънали камуфлажни мрежи. Много хитри хора.
Сюзан не отговори.
— Та дотичваме ние тук след елена, двайсетина момчета, и се заковаваме на място. Странното е, че гонехме вечерята си, а северновиетнамците сигурно си бяха помислили, че ги атакуваме със стотици войници, защото си бяха плюли на петите. Бяха се изпарили. Огънят още пушеше.
Навлязох още няколко метра в лагера.
— И значи се придвижваме много предпазливо, от дърво на дърво, от дънер на дънер. Току-що сме направили голям удар с откриването на тоя лагер и моят взводен, лейтенант Мерит, съобщава добрата вест на ротния по радиостанцията, тоя път без да споменава за елена. Обаче се оказва, че виетнамците всъщност не са изчезнали и се крият около лагера, най-вече по ония стръмни хълмове ей там. Но и ние не сме пълни тъпаци, та залягаме зад дънерите и пъновете и правим така нареченото огнево разузнаване, което по същество е обстрелване на дадено място, за да проверим дали ще привлечем ответен огън, преди да навлезем по-дълбоко в лагера. И естествено, един от лошите си изпуска нервите или изгубва търпение и натиска спусъка преди цялата рота да се озове в смъртоносната зона. Изневиделица започва тотална престрелка и ние изстрелваме гранати и ракети във варелите бензин, те избухват, погребите също се взривяват и скоро останалата част от ротата се присъединява към нас.
Продължих към средата на обраслия лагер и се огледах. Личеше, че събирачите на стар метал са идвали, защото никъде нямаше нито парченце стомана — нито взривени бензинови варели, нито разбити камиони, нито дори шрапнели по земята.
Сюзан се приближи до мен и смаяно зяпна огромното открито пространство под покрова на джунглата.
— Това е невероятно… Искам да кажа, сигурно из цял Виетнам има такива места.
— Има. По всяко време криеха половин милион души в такива лагери в джунглите, в тунелите в Ку Чи и другаде, в крайбрежните села, в блатата в делтата на Меконг… излизаха да се бият когато и където пожелаеха… но този път ги бяхме сгащили в долината и те трябваше да се сражават по нашите условия…
Навлязох още по-навътре в пустия, призрачен лагер.
— За нещастие се оказа, че сме попаднали на много по-голяма бойна част от нашата, затова преустановихме контакта и се разкарахме. Върнахме се при реката, само че те продължиха да се опитват да ни откъснат от другите и трябваше да си проправяме път с огън. Повикахме бойни хеликоптери и артилерия и единствено това ни спаси от обкръжаване и смърт. Беше пълна каша, но най-лошото тепърва предстоеше. Нашият батальонен, подполковник, беше ранен по време на въздушния десант и неговият заместник, майор, страшно искаше да стане подполковник, затова два дни ни караше да контраатакуваме, поддържани от артилерия и хеликоптери. Обаче ония пак бяха повече и на третия ден бяхме изгубили една трета от ротата, убити и ранени, но превзехме лагера или поне така си мислехме. Изведнъж чухме нещо странно в отсрещния край на поляната и от джунглата се появиха два танка — не бяха наши, ние изобщо нямахме танкове в долината. Никой от нас не се беше натъквал на вражески танк и просто се… вцепенихме. Имаха петдесет и седем милиметрови оръдия и откриха огън. Улучиха едно от момчетата право в гърдите и направо го разкъсаха. Двама бяха свалени от шрапнели и всички останали залегнаха или се опитаха да избягат, само че не можеш да избягаш от танк. После един от нашите вдига своята противотанкова ракета Ем седемдесет и две — една играчка в картонена тръба, — изправя се, прицелва се хладнокръвно и стреля. Ракетата улучва купола на водещия танк. Избухва втора ракета и същата участ сполетява другия танк. Виетнамските танкисти изскачат навън и се втурват да бягат и ние ги покосяваме. Значи имаме два унищожени танка, капитанът се свързва по радиостанцията с батальонния щаб и ето ни герои. Обаче да не би да ни връщат в А Луой? Не, новият батальонен командир се опитва да си спечели страхотна репутация или нещо подобно и ни нарежда да продължим. Ние не сме много навити, обаче той е печен и ни казва по радиостанцията, че според разузнавателните доклади по-навътре сред хълмовете можело да има американски военнопленници, затворени в бамбукови клетки. Това ни мотивира и потегляме.