Закрачих към мястото, където смятах, че сме улучили танковете, и Сюзан ме последва.
— Изкатерихме се по оня стръмен хълм ей там и подгонихме оцелелите противници, като се озъртахме за бамбуковите клетки. — Поех си дъх и продължих: — На шестия ден бяхме влезли в десетина схватки с оттеглящите се северновиетнамци. Наистина намерихме бамбукови клетки, обаче празни. Вече бяхме напълно изтощени, обзети от най-страшната фронтова умора, когато нощем не можеш да спиш, не можеш да ядеш, и трябва да си напомняш да пиеш вода. Почти не разговаряме, защото нямаше какво да си кажем. С всеки ден оставаме все по-малко и накрая няма взводове и отделения, превръщаме се просто в банда въоръжени мъже без командир и командна структура… всички офицери са мъртви или ранени, освен ротния, капитан Рос, двайсет и пет годишен, стареца на ротата, и всички сержанти са извън строя… санитарите са ранени, радистите и картечарите също, затова се опитваме да си припомним на какво са ни учили по време на първичното обучение за радиостанциите, картечницата Ем шейсет, за оказване на първа помощ… и продължавахме напред…
Вперих поглед в далечните хълмове.
— Вече можем да се връщаме, Пол — тихо рече Сюзан.
— Да… Е, трябваше да поискаме да ни сменят или да ни пратят попълнение и ротният може и да го е направил, обаче не си спомням… но тази постоянна битка беше придобила собствен живот и ми се струва, че просто искахме да убием повече от ония, които бяха убили и ранили много от нас, беше като борба до последен дъх й въпреки че се страхувахме и бяхме изтощени, искахме да убиваме още повече виетнамци. Всъщност с нас се беше случило нещо адски странно.
Заковах се на място.
— Това продължи цели седем дни и на последния не можеше да познаеш, че сме добри американски хлапета от хубава и чиста страна. Искам да кажа, ръцете и дрипавите ни униформи бяха целите в кръв, имахме седемдневни бради и кухи кървясали очи, тънехме в мръсотия и не мислехме за бръснене и душ, нито за храна и превръзки, мислехме само как да убием още един жълт.
Стояхме един до друг и Сюзан каза:
— Разбирам защо не искаше да говориш за това.
Погледнах я.
— Няколко пъти съм разказвал тази история. Това не е случката, за която не обичам да говоря.
Навлязох още петдесетина метра в лагера и тя ме последва.
— Продължавахме навътре сред хълмовете и на седмия ден патрулирахме по един хребет в търсене на поредната схватка. Ротният прати до зори — по двама души в клисурите от двете страни на билото. Аз бях в един от тях. Заедно с другаря ми се спуснахме в дерето и тръгнахме успоредно на другите, които виждахме над нас. После обаче дерето стана по-дълбоко, хребетът зави, другарят ми се оказа доста пред мен и изгубих зрителна връзка с него и ротата. Та вървя си аз съвсем сам, което не е добре, и се мъча да настигна онзи пред мен, обаче се оказа, че той се изкатерил горе, за да намери останалите от ротата.
Запътих се към подножието на стръмния хълм, където все още имаше няколко колиби, порутени и обрасли с лиани. Погледнах нагоре към склона.
— Беше ей там, от отсрещната страна на тоя хълм… Вървя си аз сам и решавам, че е време да се кача на билото и да се присъединя към другите. И тъкмо се канех да го направя, зърнах движение с крайчеца на окото си. От другата страна на дерето, на няма и двайсет метра от мен, стои северновиетнамски войник с калашник и ме гледа.
Дълбоко си поех дъх и продължих:
— Та така… зяпаме се ние един друг, и виетнамецът е облечен в тигров униформен панталон, обаче е гол до кръста и има окървавена превръзка на гърдите. Не съм готов за стрелба, той също. Сега трябва да видим кой е по-бърз, но честно казано, аз се бях вцепенил от страх и мислех, че с него се е случило същото. Но после… той хвърли автомата си на земята и аз си поех дъх. „Предава се“, казах си. Ама не. Виетнамецът тръгва към мен, аз вдигам автомата си и викам „Дунг лай!“ — „Стой!“ Обаче той продължава да крачи към мен и аз пак му викам: „Дунг лай!“ И жълтият вади дълго мачете от пояса си. Измърмори нещо, само че не успях да разбера какво се опитва да ми каже, по дяволите. Тъкмо се каня да го гръмна, когато забелязвам, че сочи към сапьорската лопатка на колана ми и изведнъж разбирам, че иска да влезем в ръкопашен бой. Усетих, че по лицето ми е избила студена пот, заслушах се в птиците и насекомите и отново се върнах в онова дере.