— Иска да влезем в ръкопашен бой и лае нещо — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз. — Не разбирах нищичко, но знаех точно какво ми говори. Казваше ми: „Да видим колко си смел без вашата артилерия, хеликоптери и изтребители“. Казваше ми: „Гадно копеле, да видим дали ти стиска, прехранена, глезена, скапана американска свиня“. Това ми казваше. И в същото време се приближаваше, и вече беше на няма и три метра от мен, и аз се вгледах в очите му. Никога не бях виждал такава омраза, нито преди, нито след това. Искам да кажа, тоя човек беше напълно превъртял, беше ранен и беше сам, може би беше последният оцелял от частта си… и ми даваше знак да се приближа, нали разбираш, като в училищен бой. Ела ми, скапаняко. Да видим дали ти стиска. Обрах мекия спусък… после… нямам представа защо… но хвърлих автомата си на земята… и той спира, и се усмихва. Пак сочи лопатката ми и аз му кимам.
Замълчах и застанах на един камък в подножието на хълма. Няколко пъти си поех дъх и избърсах лицето си.
— Да вървим, Пол — рече Сюзан.
Поклатих глава.
— Е, кой е по-луд, аз или той? Пресегнах се, откопчах лопатката, завъртях острието на деветдесет градуса спрямо дръжката и го заключих. Смъкнах си каската и я хвърлих на земята. Виетнамецът вече не се усмихва и лицето му е напрегнато и съсредоточено. Взира се в очите ми и иска да го гледам, обаче аз съм от южен Бостън и зная, че трябва да наблюдаваш оръжието на противника си. Двамата се обикаляме един друг, дебнем се и нито един от нас не говори. Той замахва с мачетето и разсича въздуха пред лицето ми, но аз не отстъпвам, защото не е достатъчно близо… само че мачетето му е по-дълго от моята лопатка и това ще се окаже проблем, ако се приближи. Затова продължаваме да се обикаляме, докато накрая виетнамецът не насочва диагонален удар към шията ми.
Пак замълчах и се замислих за случилото се после. Странно, въпреки че рядко го преживявах подробно, сега си спомнях всичко.
— Отскачам назад и той не ме улучва, затова пак ме напада и острието сочи гърлото ми. Аз отстъпвам настрани, препъвам се и падам. Трябва му само половин секунда и виетнамецът замахва с мачетето към краката ми, но аз се претъркулвам и острието се забива в земята. Светкавично се изправям, отклонявам поредния удар с лопатката, замахвам нагоре с нея като ъперкът и го удрям в долната челюст. Острието, което редовно точа, отсича парче от брадичката му и този голям къс кървава плът увисва на лицето му и виетнамецът изпада в шок. Не ми трябва нищо повече. Замахвам с лопатката като с бейзболна бухалка, почти отсичам дясната му ръка и мачетето изхвърча от дланта му.
Помислих си дали не трябва да завърша разказа си с това, но продължих:
— Та така… той стои пред мен и играта е свършила. Имам пленник, ако искам, мога и да го пусна да си иде. Или… да го убия с лопатката… той се взира в мен, голямото кърваво парче от брадичката му виси и от ръката му тече кръв… и аз какво мислиш правя? Хвърлям лопатката на земята и вадя ножа си. В очите му за пръв път проблясва страх, после той светкавично хвърля поглед към мачетето си и се мята към него. Изритвам го в главата, обаче виетнамецът продължава да драпа към мачетето. Заобикалям го, сграбчвам го за косата с лявата си ръка, изправям го на крака, дръпвам главата му назад и му прерязвам гърлото с ножа. Все още усещам как острието минава през хрущяла на гръкляна му и чувам свистенето на въздуха през отворената трахея… Срязвам и артерията и по ръката ми шурва кръв… Пускам го, обаче той продължава да стои прав, обръща се към мен, двамата стоим лице в лице, от гърлото му блика кръв, виждам как животът угасва в очите му, обаче виетнамецът не престава да ме гледа и двамата се взираме един в друг, докато краката му не поддават и той не се строполява по очи.
Избягвах да гледам Сюзан.
— Избърсах кръвта от ножа си в панталона му, закопчах лопатката на колана си, прибрах си ножа, взех си каската и автомата и си тръгнах. Погледнах нагоре и видях две момчета от моята рота, които бяха дошли да ме търсят — бяха наблюдавали част от случилото се. Единият взе автомата от ръката ми и пусна един откос във въздуха. „Автоматът стреля, Бренър“ — каза ми той. Момчетата ме гледаха — искам да кажа, вече всички бяхме малко шантави, обаче… това беше повече от шантаво и те го знаеха.
За миг се замислих, опитах се да си спомня какво се бе случило после.
— Другият взима калашника и ни вика: „Пълнителят на жълтия е зареден. — Поглежда ме и ме пита: — Как влезе в ръкопашен бой с него, мамка му?“ Не му отговарям и другият вика: „Бренър, трябва да стреляш по тия скапаняци, не да ги колиш с нож“. Двамата се изхилват. После единият вдига мачетето и ми го подава. „Отсечи му главата. Никой няма да ти повярва.“ Та така… Отсякох главата на мъртвеца… и другият монтира щика си на автомата ми, вдигна главата, забучи я на щика и ми подаде автомата…