Погледнах Сюзан.
— Тръгваме да се връщаме в ротата, аз нося автомата със забучената глава, наближаваме ротните позиции и едно от момчетата вика: „Не стреляйте, Бренър има пленник“ и всички се хилят… всички разпитват как се е случило… един тип отсича бамбуков прът и забучва главата на него… С двете момчета приказваме с капитана… гледам главата на кола… — Дълбоко си поех дъх. — Онази нощ се върнах с хеликоптер в базовия лагер… заедно с главата… и ротният писар ми даде тридневна отпуска в Натранг.
Отново погледнах Сюзан.
— Та така ме пратиха в хотела в Натранг.
31.
Мълчаливо слязохме при реката и се прегледахме за пиявици. Тя беше чиста, обаче на моя гръб се бе лепнала гадинка, която вече започваше да се подува от кръв.
— Запали си цигара — казах на Сюзан.
Тя го направи и аз й обясних как да опари задния край на пиявицата, без да ме изгори. Тя доближи огънчето до кръвосмучещото и то се пусна от мен. Сюзан го махна от гърба ми и с отвратено възклицание го захвърли надалеч.
— Тече ти кръв.
Тя притисна хартиена кърпичка към раничката и я задържа, докато се залепи. Облякохме се и седнахме на една скала край брега.
Сюзан продължи да пуши цигарата си.
— Дай да си дръпна — помолих я.
Тя ми я подаде и аз силно дръпнах, закашлях се и й я върнах.
— Цигарите са вредни.
— Кой твърди, че не са?
Известно време помълчахме, заслушани в ромона на реката. Сюзан допуши цигарата и попита:
— Как си?
— Добре. — За миг се замислих. — Войниците, които са били тук, могат да ти разкажат и по-страшни истории… и аз съм преживявал по-ужасни неща… обаче в ръкопашния бой има нещо, което… Все още долавям миризмата на виетнамеца, виждам лицето му, усещам косата му в ръката си и ножа, прерязващ гръкляна му…
— Спри.
— Добре… Е, после съжалявах, че съм го убил. Трябваше да остане жив. Нали разбираш, като победения воин, който е проявил храброст.
— Смяташ ли, че той е щял да те остави жив?
— Не, но не биваше да му режа главата. Едно ухо или пръст щяха да са достатъчни.
Тя запали нова цигара.
— Тормози те нещо друго.
Погледнах я и очите ни се срещнаха. После и двамата се втренчихме в реката.
— Сам се уплаших от себе си — казах накрая.
Сюзан кимна.
— Искам да кажа… откъде идва това?
Тя хвърли фаса във водата.
— Идва от място, където никога повече не бива да ходиш.
— Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм се почувствал зле… задето съм приел предизвикателството и съм го убил.
Сюзан не отговори.
— Обаче като много травмиращи събития, скоро го погребах в паметта си и от първия ден в Натранг почти никога не мислех за него. Само че сегиз-тогиз то само изскачаше в главата ми.
Тя пак кимна и запали нова цигара.
— След като се върнах у дома, започнах повече да мисля за случая… например защо съм го направил? Никой не ме караше и нямаше рационална причина да хвърля автомата и да убия оня жълт с лопатката, докато той се опитваше да ме посече с мачетето. Какво съм си мислил, по дяволите?
— Понякога е по-добре да оставиш тези въпроси без отговор, Пол.
— Сигурно си права… Искам да кажа, виждал съм случаи на военна психоза, виждал съм момчета в сражение, които поради някаква причина изгубват всякакъв страх, виждал съм най-нечовешкото и свирепо поведение, което можеш да си представиш при нормални хора. Виждал съм черепи, използвани като преспапиета, или свещници по бюрата на офицери и сержанти, виждал съм американски войници с огърлици от зъби, изсушени уши или кости от пръсти и не мога да ти изброя всички ежедневни жестокости, които съм виждал и от двете страни… и това те кара да се чудиш какви сме ние, какъв съм аз, щом почти не им обръщам внимание, и вече сериозно започваш да се питаш за себе си, когато се включиш в играта. Беше нещо като култ към смъртта… и човек искаше да участва…
Сюзан се взираше в течащата река и от цигарата й се вдигаше дим.
— Повечето момчета пристигаха тук нормални и се ужасяваха от поведението на старите. Обаче след няколко седмици преставаха да се отвращават и след няколко месеца се присъединяваха към групата на откачалките. И повечето, струва ми се, се завръщаха у дома и пак ставаха нормални, макар че някои не можеха да се оправят. Но никога не съм виждал някой превъртял отново да стане нормален, докато още е тук. Положението само се влошаваше, защото в тая обстановка губиш всякакъв усет за… човечност. А може да се изразиш по-деликатно и да кажеш, че са станали безчувствени. Всъщност по-скоро беше страшно, отколкото отвратително. Човекът, който сутринта е отрязал ухото на убития от него партизанин, следобед се шегува със селските дечурлига и бабички и им раздава бонбони. Искам да кажа, че не бяхме зли или психясали, ние си бяхме нормални, и тъкмо това адски ме плашеше.