Усетих, че съм преминал от „те“ на „ние“ — и тъкмо в това се състоеше проблемът: „те“ ставаше „ние“ и „ние“ ставаше „аз“. Майната му на отец Венет, майната й на черквата „Сейнт Бриджид“, майната й на Пеги Уолш, майната му на покаянието, майната й на изповедалнята, майната му на всичко, което бях научил в училище и вкъщи. Просто ей така. Отне около три месеца. Щеше да стане по-бързо, обаче ноември и декември в Бонг Сон бяха кротко време. След „Тет“, Ке Сан и А Шау бях готов да убия родния си брат, ако носи вражеска униформа. Всъщност много виетнамци правеха точно това.
Сюзан продължаваше да се взира в реката, като че ли не искаше да прави резки движения, докато нося наточената си лопатка.
Дълбоко си поех дъх.
— Няма да се преструвам, че съм бил ангелче. Нищо подобно. Всички откачахме, обаче го смятахме за временно състояние. И ако извадиш късмет, някой ден се завръщаш у дома. За съжаление го отнасяш у дома със себе си и това завинаги те променя, защото си, влязъл в най-тъмното кътче в душата си, мястото, за чието съществуване знаят повечето хора, но никога не са били там, обаче ти дълго си стоял на това място и не ти се струва толкова ужасно, не изпитваш нито грам угризение и тъкмо това те плаши… и продължаващ живота си в Щатите, пак общуваш с нормални хора, смееш се и се шегуваш, но го носиш вътре в себе си… тая тайна, която мама не знае и за която гаджето ти не подозира, само понякога усеща, че, нещо не е наред… и сегиз-тогиз попадаш на някой като теб, който е бил там, разказвате си глупави истории за пиянства и ебане, за горещи десантни зони, тъпи офицери, които не могат да четат карта, за най-тежката гонорея, която си карал, за бедния Били или Боб, който се е гътнал, за това-онова, обаче никога не засягаш неща като ония селяни, които случайно си гръмнал, а може би неслучайно, за това колко уши и глави си събрал или за това как си прерязал нечие гърло с нож…
— Имаше ли някой… нормален? — попита Сюзан.
Замислих се.
— Предполагам, че сред нас е имало хора, които… които в известна степен са запазвали морала и човечността си… обаче всъщност не си спомням… възможно е. В една бойна част има естествен подбор… нали разбираш, ония, които не могат да се справят, или никога не стигат до фронта, или ги връщат обратно. Спомням си войници, които моментално откачаха и ги пращаха в тила да вършат черна работа. Това се смяташе за нещо като опозоряване, обаче се избавяхме от тях… да, сред нас имаше хора, които запазваха религиозните или моралните си разбирания, но мисля, че и във войната, както и в живота, добрите умират млади… — Замълчах, после прибавих: — По-добре не мога да ти отговоря.
Тя кимна.
Погледнах към реката, която преди много години бях прекосил с други като мен по следите на елен, отвел ни в мрачната тропическа гора на най-мрачното място, което бяхме виждали.
Минахме през скалния брод и се запътихме обратно към А Луой.
— Струва ми се, че каквото и да кажа, ще прозвучи банално, покровителствено или глупаво сълзливо — каза Сюзан, докато вървяхме по правата пътека през забулените в ниска мъгла селски ниви. — Но виж какво, Пол, случилото се тук с теб и другите е минало. Имало е война, ти си участвал в нея и тя е свършила.
— Зная. И го вярвам.
— И ако се чудиш, чувствата ми към теб не са се променили.
Не отговорих, обаче ми се щеше да й кажа: „Така говориш сега. Я си помисли.“
Сюзан хвана ръката ми и я стисна.
— А пък аз вечерям на покрива на хотел „Рекс“ и поднасям този абсолютен непознат, че не иска да говори за войната. Как да ти се извиня за това?
— Няма нужда. Това пътуване ми е от полза. А ако ти не беше с мен, може би нямаше да съм толкова честен със себе си, колкото съм с теб.
— Оценявам го.
Смених темата.
— През май шейсет и осма някъде в тази долина е загинал в сражение един северновиетнамски войник на име Тран Куан Ли. В дрехите му открили писмо от брат му Тран Ван Вин, също войник в северновиетнамската армия.