— Да не споменаваме за надървените американци.
— Това е нищо работа. Но независимо дали ми се доверяваш, няма да намериш по-подходяща от мен.
Не отговорих.
Стигнахме до А Луой. Една старица хвърляше ориз на няколко кокошки в бамбукова клетка зад дома си. Погледна ни изненадано, очите ни се срещнаха и й двамата разбрахме защо съм тук. Тази долина определено не привличаше средния турист.
Минахме между няколко къщи и излязохме на площадчето. Колата чакаше там, където я бяхме оставили, господин Лок седеше под сламения навес на нещо като първобитно кафене или лавка, пълна с местни. Пиеше нещо и пушеше. Повечето виетнамци, както бях забелязал, никога не седяха сами и веднага завързваха разговор с някого. Обаче господин Лок излъчваше кофти вибрации, които сънародниците му в лавката усещаха и стояха настрана.
— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита Сюзан.
— Не. Да си вървим.
Тя отиде в лавката, поговори с господин Лок, после се върна при мен.
— Той ще е готов след няколко минути.
— Кой плаща за това пътуване, той или аз?
— Струва ми се, че не те харесва.
— Той е гадно ченге. Надушвам ги от километър.
— Тогава може би и той мисли за теб по същия начин. Искаш ли да те снимам тук?
— Не.
— Повече никога няма да дойдеш тук.
— Надявам се.
— Имаш ли снимки от предишния път?
— Така и не извадих фотоапарата си от мешката. Едва ли някой е правил снимки тук, а даже да е правил, най-вероятно ги е проявило семейството му, след като е получило личните вещи на загиналия.
Сюзан не настоя повече.
Господин Лок изпразни чашата си и се приближи до колата. Взех картата от седалката и я разгърнах.
— На тази пунктирана линия до Ке Сан пише нещо за Пътеката на Хо Ши Мин, нали така? — попитах Сюзан.
Тя я погледна и прочете:
— „Хе тонг дуонг мон Хо Ши Мин.“ Което значи нещо като мрежа от пътеки или част от мрежата от пътеки на Хо Ши Мин.
— Ясно. Всъщност не беше една пътека, а цяла мрежа от пътеки в джунглата, плитки корита на потоци, подводни мостове, мостове от дънери през блатата и кой знае още какво. Както виждаш, по-голямата част минава през Лаос и Камбоджа, където не трябваше да действаме. Пътеката до Ке Сан върви покрай лаоската граница и се надявам, че тоя тъпак няма да се изгуби и няма да се озовем в Лаос без визи.
Господин Лок стоеше до колата. Дадох му знак да дойде при мен. Той бавно се подчини и застана прекалено близо. Искаше ми се да му завържа палците зад гърба и да шофирам сам, обаче това можеше да ми докара проблеми. Посочих картата.
— Пътеката на Хо Ши Мин. Биет? Ке Сан.
Той кимна и седна зад волана. Със Сюзан се качихме и потеглихме.
В долината имаше тесни селски пътеки, по които се движехме, после излязохме на черен път, който водеше на север през хълмовете. От двете страни растяха дървета и клоните им скриваха слънчевата светлина. Това наистина бе Пътеката на Хо Ши Мин.
Теренът стана по-пресечен и планински, тук-там отделни участъци от пътя бяха настлани с гнили дънери. В далечината се виждаха величествени водопади, плитки поточета пресичаха пътя. Докато се друсахме, Сюзан правеше снимки. На господин Лок, изглежда, му правеше удоволствие колкото може по-бързо да минава през калта и на няколко пъти опръска двама ни със Сюзан. В огледалото видях, че се усмихва.
Движехме се едва с трийсет километра в час и тойотата диво подскачаше. От време на време пътят заобикаляше малки езерца, които всъщност можеха да са гигантски кратери от бомби, изровени от петстотинкилограмовите чудовища, хвърляни от бомбардировачи Б-52 от десет хиляди метра височина. Казах това на Сюзан и прибавих:
— Хвърлихме цяло състояние да бомбардираме тия пътеки. Може да сме убили петдесет-сто хиляди северновиетнамски войници, мъже и жени. Обаче те продължаваха да прииждат, запълваха дупките и променяха маршрута като мравки, които се мъчиш да стъпчеш, преди да стигнат до дома ти. Не го съзнавах, докато не видях ония танкове руско производство в базовия лагер в джунглата. Искам да кажа, тези машини бяха построени близо до Москва, някак бяха стигнали до Северен Виетнам и бяха пропътували хиляди километри по такива пътища под постоянни атаки, сами си бяха носили гориво и резервни части и накрая един от тях стига чак до вратата на президентския дворец в Сайгон. Признавам им го на ония копелета. Те не можеха да си представят, че няма да победят. — Потупах господин Лок по рамото. — Ей, вие дребосъците сте адски издръжливи. Във войната срещу китайците ви искам на моя страна.