Погледите ни се срещнаха в огледалото и мога да се закълна, че господин Лок кимна.
Тропическата гора оредя и видяхме хълмовете и планината, осеяна с продълговати наколни жилища. В мъгливия въздух се издигаше дим от огньове.
— Възхитително е — възкликна Сюзан. — Абсолютно първобитно. Може ли да спрем при планинците?
— Те не обичат неканени гости.
— Шегуваш ли се?
— Не. Трябва да се обадиш предварително. Приемат посетители само между четири и шест.
— Измисляш си.
— Ти си по измислиците.
— Не съм. Хайде да спрем.
— По-късно. Около Ке Сан има много планинци.
— Сигурен ли си?
— Питай Джеймс Бонд.
Тя се усмихна.
— Така ли му викаш?
— Да. Джеймс Бонд, тайния агент. Питай го.
Сюзан го попита, той й отговори и тя ми каза:
— Около Ке Сан живеели планинци от племето бру. Господин Лок пита каква работа имаме при моите — „мои“ означава „диваци“.
— Ами, първо, това не е негова работа, и второ, ние не обичаме други расови епитети, освен „жълт“ и „дръпнати очи“.
— Това е отвратително, Пол.
— Зная. Деградирам. Извинявам се. Кажи му да върви на майната си.
Господин Лок, струва ми се, ме разбра.
— Ако се опитвахме да влезем във връзка с бунтовни планинци, щяхме ли да вземем за шофьор тайно ченге? — попитах Сюзан и господин Лок.
Никой не ми отговори.
Сюзан направи още няколко снимки и продължи да си приказва с виетнамеца. След малко се обърна към мен.
— Според господин Лок във Виетнам имало около осем милиона планинци и над петдесет отделни племена с различни езици и диалекти. Властите се опитвали да ги образоват и да ги научат на модерно земеделие, но те се съпротивлявали срещу цивилизацията.
— Може пък да се съпротивляват срещу властите.
— Навярно трябва да ги оставят на мира — каза Сюзан.
— Точно така. Виж, случайно харесвам планинците, които съм срещал, и се радвам, че все още носят оръжие. Въобразявам си, че се завръщам като полковник Гордън, Марлон Брандо или господин Курц и започвам да живея като местните. Ще организирам тия осем милиона души в страхотна бойна сила и ще завладеем планината. По цял ден ще ходим на лов и за риба, нощем ще изпълняваме странни и зловещи ритуали около пламтящи огньове и главите на нашите врагове, набучени на колове. Може би ще организирам американски туристически групи. Планинският свят на Пол Бренър. Десетачка за дневна обиколка, петдесет за нощна. Веднъж видях планинци да одират жив бик и после му прерязаха гърлото и изпиха кръвта му. Това ще е кулминацията на вечерта. Как мислиш?
Тя не отговори.
Пътувахме в мълчание през забулената в мъгла планина под мрачно небе. Миришеше на огън и ледената влага се процеждаше в костите и сърцето ми. Мразех това място.
Сюзан каза нещо на шофьора и той спря.
— Какво има? — попитах аз.
— На оня хълм има пътека, която води до няколко планински къщи. — Тя взе фотоапарата си и слезе от тойотата. — Искам да видя планинско село.
— Чакай тук, дребосък — казах на господин Лок. — Да не вземеш да изчезнеш.
Слязох и последвах Сюзан по пътеката.
На двеста метра нагоре теренът се изравни и пред нас се разкри обширна поляна с шест наколни жилища.
На поляната имаше двайсетина жени и два пъти повече дечурлига и всички си вършеха работата, която явно се състоеше главно в готвене. Наоколо изглеждаше много чисто и почти нямаше друга растителност, освен ниска трева, която пасяха дребни кози и две спънати кончета.
Жените носеха дълги тъмносини рокли с бяла бродерия, пристегнати на кръста с шалове.
Кучетата залаяха още щом ни подушиха, ала планинците продължиха да се занимават със задачите си, почти без да ни обърнат внимание, макар че няколко хлапета ни загледаха.
Кучетата се втурнаха срещу нас, обаче бяха дребни, както всички кучета във Виетнам, и не си спомнях да са особено зли. Въпреки това ми се прииска да носех нещо, с което да ги залъжа.
— Не хапят — успокоих Сюзан.
— Прочутите последни думи.
— Недей да се навеждаш да ги галиш — тук не ги галят и може да си помислят, че си им обядът.