Сюзан махна на планинките и каза нещо на виетнамски.
— Това е племето трибинго — казах й. — Човекоядци са.
Един нисък набит старец, който седеше на стъпалата пред къщата си, се изправи и тръгна към нас. Носеше бродирана риза с дълги ръкави, черен панталон и кожени сандали.
Пак се огледах, обаче не забелязах по-млади мъже. Всички бяха на лов или може би сушаха човешки глави.
Старецът дойде при нас и Сюзан му каза нещо. Различих думата „ми“. Двамата се поклониха.
Тя ме запозна със стареца, чието име звучеше като Джон, и се ръкувахме. Той бе достатъчно възрастен, за да е планински боец, и ме гледаше така, като че ли бях пристигнал, за да му дам нова заповед.
Сюзан и старецът — който очевидно беше селският старейшина или хончо, както ги наричахме някога, въпреки че това бе японска дума — се заговориха и видях, че нямат проблем да контактуват на виетнамски.
Джон ме погледна и ме изненада с въпроса:
— Ти войник? Воювал тук?
— В А Шау — отвърнах аз.
— Аха. — Той ни даде знак да го последваме.
— Май ще обядва с нас — казах на Сюзан.
— Стига си се правил на идиот, Пол. Тук е очарователно.
Старецът ни обясни, че били от племето таои, което, надявах се, не извършваше човешки жертвоприношения, и ни разведе из селцето, което нямаше име. Според Сюзан се наричало „Мястото на клана дай-юй Джон“ или „старейшината Джон“. Дай-юй означава и „капитан“ и той не се казваше Джон, обаче така звучеше. Едва ли щях да открия селото в някой световен атлас, особено ако името му се променяше с всеки нов старейшина.
Сюзан поиска и получи разрешение да снима всичко и всеки. Кучетата се мъкнеха подире ни където и да идехме.
Джон ни показа всевъзможни неща, които смяташе, че може да ни заинтригуват и които наистина заинтригуваха единия от нас.
Старейшината ни запозна с всички, даже с децата, и Сюзан поддържаше разговор с него и ми превеждаше.
— Той пита дали ще хапнем с него и неговите хора.
— Другия път. Трябва да продължаваме.
— Гладна съм.
— Ще ти мине, когато видиш менюто. Освен това те се хранят адски бавно. Трябва да са се научили на четиричасовите обеди от французите. Кажи му, че трябва да отидем на едно място.
— Тук сме насред пустошта.
Погледнах стареца и посочих часовника си. Той може би ме разбра.
— Ке Сан — казах аз.
— Аха. — Старейшината кимна.
Приключихме обиколката на селото и забелязах, че децата не ни следват, нито просят пари и бонбони като сайгонските виетнамчета. Само кучетата не се отделяха от нас.
Старецът ни заведе при дъсченото стълбище, където го бяхме видели да седи, и ни покани да влезем в къщата. Навсякъде по стъпалата бяха пръснати кожени сандали и домашно изработени обувки, затова със Сюзан се събухме. Джон направи същото.
Качихме се по стълбището и този път кучетата останаха навън. Американците също трябва да се научат да не пускат кучетата си вътре, след като го правят първобитните планинци.
Влязохме в дървената сграда, дълга петнайсетина и широка около шест метра. Дъсченият под бе застлан с пъстри черги. По централната ос на къщата имаше стълбове, които поддържаха островърхия покрив.
Прозорците бяха малки и покрити с тънка тъкан, която пропускаше малко дневна светлина. Няколкото газени фенера бяха запалени. В средата на къщата имаше голяма глинена пещ, обаче без комин, и си спомних, че димът се вдигаше към тавана, изпълваше помещението и нощем пропъждаше комарите.
Вътре нямаше никого. Хамаците бяха сгънати и висяха по стените. Преброих двайсет и се опитах да си представя двайсет души на всякаква възраст и от двата пола да спят заедно в тази обща къща, пълна с дим. Нищо чудно, че планинците не бяха толкова многобройни, колкото виетнамците.
— Някога правила ли си го в хамак? — попитах Сюзан.
— Може ли да разговаряме за нещо по-културно?
Джон ни заведе в средата, където бе неговото място. Той беше хончо, затова разполагаше с обширно пространство, задръстено с бамбукови ракли и сандъци. На стената бяха окачени ножове и мачете, плюс няколко шала и кожи.
Видях голяма квадратна маса, висока трийсетина сантиметра. Отгоре й бяха наредени порцеланови и керамични съдове.
Странно нещо, това първобитно общество бе комунистическият идеал, и все пак планинците мразеха суровата комунистическа власт и бяха свободомислещи и независими. Пък и не обичаха виетнамците.
Джон седна по турски до една голяма дървена ракла. Ние със Сюзан последвахме примера му. Беше по-лесно, отколкото да приклекнем като виетнамци.