Той отвори раклата, извади една зелена барета и ми я подаде.
Взех я и я разгледах. Имаше етикет на американски производител.
Старейшината каза нещо на Сюзан и тя преведе:
— Дал му я неговият американски дай-юй през войната.
Кимнах.
Той извади друга зелена барета и пак каза нещо.
— Преди три години му я дал друг американец — бивш войник.
— Нямам зелена барета, която да му дам — отвърнах аз.
— Дай му часовника си.
— Ти му дай часовника си. За какво му е часовник, по дяволите?
Джон ни показа и други съкровища от раклата си: американски войнишки колан, пластмасова манерка, компас, боен нож и няколко сумки. Това ми напомни за собствения ми куфар в мазето, също като милиони други куфари из цяла Америка пълен с дреболии от някогашния войнишки живот.
След това старейшината извади синя кутийка, в която разпознах военна кутия за медал, и почтително я отвори. Върху сатенената подложка лежеше кръгъл бронзов медал с червено-бяла лента. Изображението представляваше орел, кацнал върху книга и меч. Около орела бяха изсечени думите „Боеспособност, чест, вярност“.
Вгледах се в него. Беше медал за добро поведение. Спомних си, че момчетата от спецчастите ги купуваха в лавките на базовите лагери и награждаваха с тях планинските бойци за храброст, въпреки че медалът нямаше нищо общо с храбростта, обаче планинците не го знаеха и въоръжените сили не се оплакваха, че спецчастите раздават тия нищо неозначаващи медали.
Поех кутията така, като че ли в нея лежеше медалът на Конгреса за доблест, разгледах бронзовата плочка и я показах на Сюзан.
— Джон е получил медала за изключителна храброст, надхвърляща какъвто и да било дълг — казах й.
Сюзан кимна и почтително му преведе.
Той се усмихна, взе кутията и я затвори, после внимателно я прибра в голямата ракла.
Замислих се за моя виетнамски кръст за храброст, получен от виетнамския полковник, който ме беше целунал по двете бузи, и се зачудих дали всъщност не ми е дал медал за това, че съм с опрятна униформа или нещо подобно.
Накрая, но не на последно място, Джон извади от раклата дълъг предмет, увит в намаслен парцал, и аз разбрах какво е още преди да го развие — дай-юй Джон все още пазеше автомата си М-16. Пластмасовият приклад и ръкохватката лъщяха от смазка, летите алуминиеви части и оксидираната стоманена цев блестяха така, сякаш току-що са минали ротна проверка.
Той го протегна към мен с две ръце, като че ли бе нещо свещено, и погледите ни се срещнаха. Поставих длани върху автомата и няколко секунди го държахме и двамата. Усмивката му беше преляла в строго, самовглъбено изражение, каквото, струва ми се, се беше изписало на собственото ми лице. После кимнахме, спомняйки си миналото — войната, изгубените другари и разгрома.
Без да каже нито дума, старецът отново уви оръжието и го прибра в раклата, затвори я и се изправи.
Със Сюзан също станахме и излязохме под мрачното небе.
Джон ни поведе обратно към пътеката. По пътя махахме на всички. Когато стигнахме, старейшината каза нещо на Сюзан и тя му отвърна.
— Джон ни желае приятно пътуване и те приветства в планинската земя.
— Кажи му, че му благодаря, задето ми показа медала и ме запозна със своя народ. — Не знаех дали планинците празнуват Тет, затова прибавих: — Желая на племето таои благоденствие, добър лов и щастие.
Сюзан преведе, Джон се усмихна и рече нещо. Тя се обърна към мен.
— Пита кога ще се върнат американските войници.
— Никога. Това достатъчно скоро ли е? Кажи му, че американците се завръщат само с мир и вече няма да има война.
Сюзан му предаде думите ми и ми се стори, че планинецът малко се разочарова. Налагаше се да отложи клането на виетнамци за по-далечно бъдеще, отколкото се беше надявал.
Бръкнах в джоба си и извадих швейцарското си ножче. Подадох му го и той се усмихна. Като че ли го позна и започна да отваря остриетата и другите джаджи.
— Това е отвертка, Джон — поясних аз. — В случай че попаднеш на някой винт. А това странно нещо е тирбушон за твоето шато Ла Фиг Ротшилд, обаче ако искаш, може да го забиеш в главата на някой, комисар.
Докато показвах на Джон всички удобни бъзикни на ножчето, Сюзан стоеше и се блещеше.
Старейшината свали тъмносиния си шал и го завърза на шията на Сюзан. После се сбогувахме и двамата със Сюзан тръгнахме надолу по пътеката.