— Беше очарователно… и трогателно — каза тя. — Той все още… е, изглежда, боготвори американците.
— Те са харесвали и французите, което и в двата случая говори за лош вкус. Просто не харесват виетнамците и чувствата са взаимни.
— Разбирам. — Сюзан за миг се замисли. — Не мога да повярвам, че съм тук от три години, а не знаех нищо за това.
— Не го пише в „Уолстрийт Джърнъл“, нито в „Икономик Таймс“.
— Прав си. Доволен ли си, че се отбихме?
— Ти се отби. Аз дойдох с теб, за да се погрижа да не се озовеш на шиша за печене.
Стигнахме до края на пътеката.
— Басирам се, че господин Лок виси за петите на някое дърво с прерязано гърло и кучетата ближат кръвта му — казах аз.
— Това е отвратително, Пол.
— Извинявай. Караше ми се.
Открихме тойотата и господин Лок се оказа жив и здрав, обаче изглеждаше малко ядосан или може би поизнервен. Качихме се в колата и аз му наредих:
— Ку ди.
— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита Сюзан.
— Да. — Повечето известни ми виетнамски думи и изрази бяха свързани с чукане, обаче си спомнях и някои по-общи неща. — Сат конг — казах й аз, което означаваше „Смърт на комунистите“.
На господин Лок не му хареса и той ме стрелна с поглед.
— Гледай си пътя — скастрих го аз.
Пътят на север продължаваше да е лош и скоро стигнахме до някакво селце, казваше се Та Ай — няколко бамбукови колиби на равна планинска ливада, чиито обитатели приличаха на виетнамци. Те живееха в села и обработваха земята — планинците се препитаваха с лов. Както казваше Сюзан, наистина бе очарователно и при други обстоятелства, а и ако нямах спомени, свързани с тия хълмове, може би щях да съм в по-добро настроение.
Минахме през друго селце, което според картата се казваше Тон Ке. Пътят зави на запад към лаоската граница и се спусна в тясна долина, после пак продължи на север. След час стигнахме до низинен район с оризища и село на име Ли Тон. Трябваше да се движим по насипите между самите оризища. Пътеката на Хо Ши Мин. Удивително, ако се замисли човек — по-удивително сега, когато бях видял част от нея.
Малко повече от два часа след като напуснахме А Луой минахме по нов бетонен мост при село Дакронг и след няколко километра Пътеката на Хо Ши Мин пресече шосе 9, двулентов полуасфалтиран път, отчасти благодарение на военноинженерния корпус на армията на САЩ. Господин Лок зави наляво и поехме на запад към Ке Сан.
— По време на обсадата на Ке Сан от началото на януари до април шейсет и осма този път беше блокиран от северновиетнамската армия — казах на Сюзан. — Не можеше да премине даже брониран конвой. Обаче в началото на април направихме въздушен десант сред хълмовете около обсадения лагер и след седмица бронирана колона с няколко полка морски пехотинци и южновиетнамски войници отвори пътя и разкъса обсадата.
— И ти ли участва в десанта?
— Да. Първа въздушнопреносима взе активно участие. Хубаво е да имаш стотици хеликоптери, с които да се придвижваш, обаче обикновено не ти се ходи там, където те пращат.
За кратко продължихме по шосе 9. Трафикът бе умерен и се състоеше главно от мотопеди, велосипеди и камиони.
Надясно се издигаше платото на фронтовата база Ке Сан, зад която се виждаха обрасли с дървета хълмове, в момента забулени в мъгла. От географска гледна точка районът напомняше на долината А Шау, макар че не беше толкова уединен и заобиколен от хълмове.
Исторически погледнато, при Ке Сан също като в А Шау и Диен Биен Фу в една затънтена долина се беше събрала огромна западна армия, за да се сражава с виетнамците. При Диен Биен Фу западняците бяха претърпели пълен разгром, докато при Ке Сан и А Шау в най-добрия случай се бе стигнало до патово положение, което в крайна сметка беше нанесло психологическо поражение на американците, защото според тях равният резултат не можеше да замести победата.
Минахме покрай платото на някогашната фронтова база и стигнахме до град Ке Сан, който също като А Луой през войната бе изчезнал, за да се възроди години по-късно.
Небето продължаваше да е мрачно и облачно. Такова си го спомнях и през април 1968-а, също толкова мрачно и тежко, колкото настроението ми, място, където смрадта на хиляди трупове загатва за собствената ти участ.
32.
Влязохме в Ке Сан. Покрай идеално правите улици се издигаха стабилни сгради с червени керемидени покриви.