— Отиваме — отвърнах аз.
Сервитьорката дойде и ние със Сюзан си поръчахме студена бира. Тед ме погледна.
— Морската пехота?
Отговорих му с обичайното:
— Не, по дяволите. Толкова тъп ли изглеждам?
Той се засмя.
— Сухопътните сили?
— Първа въздушнопреносима.
— А стига бе! Тук ли си бил?
— Да. — И в духа на добронамереното междуведомствено съперничество прибавих: — Да не си забравил, че пехотата дойде да ви спаси задниците?
— Глупости. Държахме виетнамците там, където ги искахме.
— Те ви обсаждаха цели три месеца, Тед.
— Точно там ги искахме.
Двамата се засмяхме. Беше забавно. Поне така ми се струва. Господин Трам и Сюзан пушеха и ни слушаха. Тед се обърна към господин Трам.
— И тоя приятел е бил тук. В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Разбрахте ли?
Виетнамецът кимна и ми каза:
— Вие пристигнахте на първи април.
— Точно така.
— Добре го помня — каза той.
— И аз.
Донесоха бирите и всички вдигнахме бутилките си.
— За мира — каза Тед.
Чукнахме се и отпихме.
Погледнах Тед Бъкли. Както казах, той бе едър мъж, обаче от ония оскъдни, гадни месеци на обсадата беше понатрупал някое и друго кило. Лицето му бе обветрено и дланите му бяха груби, явно работеше физически труд на открито.
— Сам ли сте тук? — попита го Сюзан.
— С жена си съм. Тя остана в Хюе. Каза, че щяло повече да ми мине, ако дойда сам. Пътуваме с туристическа група — поясни Тед. — Дойдохме от Сайгон с микробус. Току-що срещнах господин Трам и той каза, че ще ми покаже лагера. Искате ли да дойдете с нас?
— Благодаря, ще дойдем — отвърнах аз.
Тед погледна Сюзан и попита:
— Как успя да ви домъкне тук?
Тя се усмихна.
— Сама пожелах.
— Никога не бъди доброволец. Нали така, Пол? В Хюе ли сте на хотел?
— Да — каза Сюзан.
— Вчера разгледахме Цитаделата — каза Тед. — Господи, по-голямата част още е разрушена. Сражавал ли си се тук, Пол?
— Не. Главно в Куанг Три.
— Ясно. ДЗ Шарън. Спомням си. Какъв беше в Първа въздушнопреносима?
— Обикновен кашик.
— И аз. Изкарах половин година в тоя лайнарник. — Той се обърна към Сюзан. — Извинявай. Не се сещам за по-точна дума.
— Вече съм свикнала — отвърна тя и попита господин Трам: — Колко време сте били тук?
— Четири месеца. Пристигнах през декември шейсет и седма и си заминах през април. — Виетнамецът ме погледна. — Когато господин Пол е пристигал, аз съм си заминавал.
Това му се стори смешно, и той се изкиска.
Тед го изгледа.
— Как беше от другата страна на барикадата?
Господин Трам разбра въпроса и за миг се замисли.
— Много зле. Американските бомбардировачи летяха денонощно, артилерията непрекъснато ни обстрелваше… беше много тежко за нас… за вас също, сигурен съм… обаче бомбардировачите бяха ужасни.
— Е, приятел, аз пък три месеца бях под обстрела на вашата артилерия — отвърна Тед.
— Да, войната е ужасна за всички. Известно време мълчахме, после Тед ми каза:
— Ей, можеш ли да повярваш? Можеш ли да повярваш, че си се върнал?
— Опитвам се.
— Изглеждаш прекалено млада, за да си спомняш нещо от войната — рече той на Сюзан.
— Така е. Но Пол е много любезен и споделя спомените си с мен.
Тед очевидно искаше да попита за връзката ни и за да не се тормози много, му казах:
— Със Сюзан се запознахме в Хюе и я поканих днес да дойде с мен.
— Добре, значи отскоро се познавате. Откъде си? — попита я Тед.
— От Ленъкс, Масачузетс.
— Сериозно? Аз съм от Чатам, Ню Йорк, точно оттатък щатската граница. Имам малка строителна фирма. — Той се усмихна. — Тук съм изкопал толкова много окопи и съм построил толкова много бункери, че когато се върнах у дома, исках да оградя къщата с пясъчни чували и да я заобиколя с окопи. Вместо това моят старец ми намери работа при един зидар.
Сюзан се усмихна.
— Откъде си, Пол? — попита Тед.
— Роден съм в Бостън, сега живея във Вирджиния.
— А вие откъде сте? — попита Сюзан виетнамеца.
Господин Трам се усмихна.
— Аз съм от едно крайбрежно градче, казва се Донг Хой. В биещия Северен Виетнам, обаче след обединението няма граница и преди шест години със семейството си се преселих в Ке Сан.