— Пътят отдясно е част от Пътеката на Хо Ши Мин и води на юг до А Луой в долината А Шау, място на много ужасни сражения. Един километър на юг по тази пътека се намира мостът Дакронг, който е подарък на виетнамския народ от нашите кубински социалистически братя. Ако желаете, после можем да видим моста.
Сюзан каза нещо на господин Трам на виетнамски и той кимна. Тед я чу и пак се обърна.
— Какво става?
— Току-що идваме от долината А Шау — поясни тя. — Пол е бил там.
— А, ясно. Помня, че от тук ви прехвърлиха в А Шау. Как беше?
— Гадно — отвърнах аз.
— Не може да е било по-кофти от Ке Сан, приятел.
Има различни кръгове на ада, даже във войната, и всеки войник е убеден, че е в най-страшния кръг. Безсмислено е да се мъчиш да го убедиш в противното. Твоят ад си е твой ад, неговият си е негов.
— Имах брат, който беше в долината А Шау — рече господин Трам.
Никой не попита какво прави сега брат му.
Виетнамецът се върна към разказа си.
— Както виждате, земята от двете страни на пътя се обработва. Тук произвеждаме главно кафе, зеленчуци и ананаси. През войната долината беше необитаема, освен някои планинци, които бяха съюзници на американците. Завърнали са се съвсем малко от първоначалните обитатели и новите заселници са главно от крайбрежието. Те назовават селата си по имената на родните си места и когато им идват гости от крайбрежието, просто трябва да попитат за еди-кое си село и местните ще ги упътят.
— Същото е в Щатите — каза му Тед. — Ню Йорк. Ню Джърси. Ню Лъндън. Ню еди-какво си. Същата работа.
— Нима? Много интересно — рече господин Трам, който още не беше получил възнаграждението си. — Виждате ли многобройните езерца в района? Това не са езерца, а бомбени кратери. Преди бяха хиляди, но повечето са заринати. Останалите се използват за отглеждане на патици или за поене на животните.
Спомнях си гледката от хеликоптер. Само мъртва кафява растителност, сива пепел, километър след километър северновиетнамски окопи, кратер след кратер, като лунен пейзаж.
Представих си как капитан Трам и неговите другари вечер седят в бункерите или окопите си, пушат, приказват и се надяват на спокойна нощ. В това време на близо десет километра над тях, прекалено високо, за да ги видят и чуят, ято грамадни бомбардировачи Б-52 едновременно освобождават товара си от петстотинкилограмови бомби. Бомбите не свистят — само хората на земята надават писъци, когато без предупреждение отгоре им се посипят пръст и шрапнели.
Тези бомбардировки превръщаха земята в оживял ад, като че ли преизподнята излизаше на повърхността, за да погълне света. И нямаше достатъчно здрав бункер или достатъчно дълбок тунел, които да издържат, защото бомбите първо потъваха в почвата и чак тогава избухваха. И ако не те улучеше самата бомба, от сътресението мозъкът ти ставаше на желе, вътрешните ти органи се разкъсваха, тъпанчетата ти се спукваха и човек политаше във въздуха заедно с парчетата пръст. А понякога оставаше жив заровен в тунела, окопа или бункера си.
Бяхме откривали стотици северновиетнамци, легнали по гръб и вперили поглед в небето със стичаща се от ушите, носа и устата кръв или скитащи се наоколо като зомбита. Не си струваше да ги взимаме в плен, не можеше да им се помогне и не знаехме дали трябва да ги застрелваме, или е излишно да си губим времето.
Погледнах господин Трам и разбрах, че е виждал същото, само че от своя гледна точка, и се зачудих дали е мислил за това, или постоянно е в главата му.
След около два километра по шосето стигнахме до табела с надпис на английски „Фронтова база Ке Сан“ и господин Лок зави наляво.
Продължихме по черен път, който се изкачваше по платото. Разминахме се с туристически автобус, нагоре вървеше редица от стопаджии. След няколко минути спряхме на паркинг, на който имаше шест рейса, няколко частни автомобила и мотопеди. Слязохме.
Платото, на което някога се бе намирала базата, представляваше просто обрасло с трева голо пространство. Мъгливите зелени хълмове се извисяваха наоколо и аз си представях северновиетнамската артилерия, ракети и миномети, обстрелващи този открит район. Кой военен гений беше избрал това място? Сигурно същият идиот, който бе разположил базата в А Луой и тъй като двете бази бяха били френски крепости, си помислих за географското сходство с Диен Биен Фу.
— Учеха ни да се укрепваме нависоко — казах на Тед. — Мисля, че са забравили урок номер едно.
Той се съгласи.
— Господи, тук бяхме лесна мишена. — Здравенякът се огледа. — Скапаните жълтури стреляха, после бързо скриваха оръдията си в пещерите. Ние отвръщахме на огъня, а самолетите обсипваха хълмовете с мощни експлозиви и напалм. Тази игра продължи сто дни и лагерът беше истински ад, приятел. Отиваш да пуснеш една вода и ти гръмват патката. Живеехме като животни в окопите и бункерите, навсякъде имаше плъхове и кълна се в Господ, всеки ден валеше и скапаната червена кал беше толкова гъста, че ти събуваше кубинките. Един от нашите затъна до колене в калта и трябваше да го теглят с джип, който обаче затъна до предното стъкло и се наложи да го вадят с камион, който затъна до покрива, затова повикаха хеликоптер с кабели и той също затъна, та се не видя. И знаеш ли как измъкнахме всички?