Усмихнах се.
— Не, как?
— Сержантът от столовата извика: „Хайде на горещата манджа!“
И двамата се засмяхме. Морските пехотинци наистина са големи лаладжии.
Господин Трам и госпожа Сюзан любезно се усмихнаха. Господин Лок, който привидно не знаеше английски, а и без това нямаше чувство за хумор, стоеше с каменна физиономия.
— Намираме се във фронтовата база — каза господин Трам. — Както виждате, тук не е останало нищо, освен очертанията на пистата ей там, където не расте нищо.
Всички погледнахме към пистата в далечината. Сюзан и Тед направиха няколко снимки на пустия пейзаж и на нас.
— Бях тук през юни — каза Тед, — когато булдозерите сринаха цялата база. Не оставихме нищичко на жълтурите.
Господин Трам, който беше жълтур, се съгласи с него.
— Когато през юни изоставиха базата, американците не искаха да оставят нищо, за да не го използват в пропагандни филми, и затова сега тук е съвсем голо. Но виждате дупките в земята, където събирачите на стар метал са изровили всичко заровено. Изкопаха дори камиони, унищожени от артилерията и заровени с пръст. Говори се, че щели да възстановят някои части от базата — прибави той, — защото иначе няма нищо за разглеждане.
— Ей, намерих ти работа — казах на Тед.
Той се засмя.
— Да бе. За нищо на света няма да наредя нито един пясъчен чувал на тоя гаден хълм.
Господин Трам се усмихна.
— Много американски морски пехотинци осигуряват информация за базата на местните власти и вече имаме нейни карти и скици.
— Беше си дупка — отвърна Тед. — Червена кал и чували с пясък. Когато бях тук, нямаше трева.
Господин Трам продължи разясненията си за възстановяването на ада за туристите. Озърнах се и забелязах, че наоколо се мотаят петдесетина души в напразен опит да установят за какво е целият тоя шум.
Поразходихме се, а господин Лок остана при колата. Господин Трам посочи на запад.
— Онези хълмове са в Лаос, на двайсет и пет километра от тук. Близо до границата е лагерът на американските спецчасти Ланг Вей, който в началото на обсадата превзе моят полк. — Той замълча за миг. — Те бяха много смели мъже, но бяха твърде малко.
— Техните планински бойци също бяха много смели — отбелязах аз.
Виетнамецът не отговори.
Продължихме през платото и видях двама американци на средна възраст, които бяха видимо развълнувани. Съпругите им стояха малко настрани и гледаха в друга посока.
Тед също ги забеляза и известно време ги позяпа, после се приближи към тях и ги заговори. Здравенякът не приличаше на сантиментален ревльо, обаче след малко тримата се прегръщаха.
След няколко минути се върна, прокашля се и каза:
— Артилеристи са. Били са ранени, когато през януари избухнаха погребите, и са ги евакуирали. Изпуснали са най-голямата веселба.
Никой не каза нищо, макар че господин Трам сигурно си спомняше улучването на главните погреби от северновиетнамски артилерийски снаряд. Мои познати, които бяха патрулирали сред хълмовете край Куанг Три, разказваха, че видели и чули експлозията от трийсет километра. Това сигурно страшно бе повдигнало духа на северновиетнамците и бе прието за лоша поличба от обсадените морски пехотинци.
Продължихме обиколката си.
Тед спря до ръба на платото.
— Бункерът ми беше от тая страна, южната, и от него се виждаше шосе номер девет.
— Наистина ли? — попита господин Трам. — Моят полк също беше от юг, от отсрещната страна на магистралата, така че сигурно сме разменили някой и друг куршум.
— Убеден съм в това, приятел — каза Тед. — Ти къде беше, Пол?
Погледнах към хълмовете в далечината.
— Също откъм южната страна. Направихме въздушен десант сред ей ония хълмове. Казаха ни, че ще излезем в тила на врага, в тила на господин Трам, обаче там, където ни стовариха, имаше адски много северновиетнамци.