Господин Трам замислено кимна.
— Да, съвсем ясно си спомням следобеда, когато се появиха хеликоптерите. Бомбардираха ни дни наред, преди да започне десантът, хвърляха много напалм и когато дойдоха вертолетите с войниците, бяхме здравата уплашени.
— Ти ли си бил уплашен? Аз си умирах от шубе. Биет?
Господин Трам кимна и продължи да кима. Виждах, че е някъде далеч и мисли за деня, в който бяха се появили хеликоптерите.
— Спомням си, когато дойде пехотата, и ние си казахме: „Мама му стара, сега ще подплашат жълтурите и ще ни развалят веселбата“ — рече Тед.
Изглежда, имаше две различни версии на сражението: Първа въздушнопреносима го виждаше като спасяване на обсадени морски пехотинци, а морските пехотинци го виждаха като разваляне на веселбата.
— С удоволствие щях да си остана у дома — казах на Тед.
Той се засмя. Господин Трам се върна от унеса си и попита здравеняка:
— Имахте ли плъхове?
— Дали сме имали плъхове ли? Божичко, плъховете бяха толкова грамадни, че ги мислехме за сърни. И бяха адски гладни. Трябваше да спиш с кубинки, иначе направо ти отхапваха пръстите. Без майтап. Много подли и дръзки гадинки. Имахме специални сачмени патрони и веднъж дневно ходехме на лов за плъхове. Един път два плъха задигнаха кутия с порциони и си я вмъкнаха в дупката, после единият се връща и се опитва да размени пакет цигари за отварачка за консерви. — Той се засмя. — Ей на това му се вика смелост.
Сюзан се подсмихна. Господин Трам явно продължаваше да мисли за плъховете.
— Нашите окопи гъмжаха от плъхове — каза той. — Ядяха… — Виетнамецът погледна към Сюзан и не довърши изречението, обаче аз знаех, че не са яли порционите им.
— Тези плъхове пренасяха болести… нали знаете… на френски е les puces — рече господин Трам.
— Бълхи — помогна му Сюзан.
— Да, и тези бълхи пренасяха чума… черната чума, от която кожата почернява… бубонна чума… много войници умряха.
Стояхме под сивото, мрачно небе, от хълмовете духаше вятър, и тримата потънахме в собствените си мисли. Можехме да останем така цяла седмица в игра на „А имахте ли?…“, ала имаше ли смисъл?
— Да, сега си спомням — накрая прекъсна мълчанието Тед. — Един ден пристигна товарен самолет с онова нещо… гама не знам какво си.
— Гама-глобулин — подсказах му аз.
— Да. Спомняш ли си? Забучваха ти конска игла в гъза и ти впръскваха оная гадост. Съхраняваха я в лед и кълна се, че беше гъста като маджун. Цяла седмица имах буца в задника и питахме бацилите за какво е, а те викат: „За дребна шарка“. Обаче после научихме, че е заради чумата. Господи Боже, като че ли обстрелът не ни беше достатъчен.
— Някой разболя ли се? — попита Сюзан.
— Да не си мислиш, че са щели да ни кажат? — отвърна Тед. — Отиваш в лазарета с треска и понякога те връщат наряд с пеницилин, а пък се случваше и да те изпратят в чувал със следващия самолет. Никой не споменаваше думата „чума“.
Кимнах. Спомнях си страха от бубонна чума, свидетелства за която бяхме виждали сред убитите и ранени северновиетнамци. Преди въздушния десант ни бяха направили гама-глобулин и нашите медици общо взето бяха откровени. Предупредиха ни да се пазим от бълхи от плъхове и разбира се, от пряко ухапване от плъх. И докато сме на тая тема, откажете цигарите и се опитайте да не ви улучи куршум. Мерси, докторе.
Първа въздушнопреносима беше нарекла тази операция „Пегас“ по името на митологичния летящ кон, но навярно щеше да е по-подходящо да носи имената на четиримата конници от Апокалипсиса — Война, Глад, Болест и Смърт.
— Тази ужасна обсада продължи през целия януари, февруари и март — продължи разказа си господин Трам. — В лагера имаше двайсет, двайсет и пет хиляди войници, а американските морски пехотинци бяха… колко, господин Тед?
— Пет-шест хиляди.
— Да. А когато си тръгвахме, ни казаха, че сме изгубили десет хиляди наши другари, болни, ранени и мъртви… с нас имаше още хиляди болни и ранени… и после мнозина от тях умряха. Аз оставих там много приятели, братовчеди и един чичо, който беше полковник. И зная, че са загинали и много американци, затова когато си тръгвах, си казах: „Какъв беше смисълът?“
— И аз все се чудя — отвърна Тед.
Господин Трам известно време мълчаливо вървеше, после спря и посочи.