— Виждате ли онази траншея ей там? Това е една от малкото оцелели. Започнахме да копаем траншеи към лагера — точно като баща ми и чичовците ми при Диен Биен Фу. Копаехме всяка нощ и траншеите все повече се приближаваха към вашата бодлива тел. И когато стигнехме съвсем близо, някоя нощ щяхме да излезем от тях и да атакуваме в точката на най-слаба отбрана, щяхме да проникнем в лагера ви… но не успяхме… и мнозина загинаха там, където беше бодливата тел.
Тед поде разказа от там.
— Когато ни се стореше, че сме зърнали движение навън или виждахме сигнални ракети от нашите предупредителни капани, минометите ни изстрелваха осветяващи парашутни ракети над района и ставаше светло като ден… — Той погледна надолу към мястото, където някога бе минавала оградата. — Виждахме ги да се приближават към нас, стотици, движеха се адски безшумно, без да стрелят, просто се приближаваха към бодливата тел и изобщо не се прикриваха, просто тичаха към нас, ние откривахме огън и те започваха, да падат като кегли. Божичко, веднъж един от тях наду сигнална тръба, всички се втурнаха напред и закрещяха, а на мен гъзът ми се стяга и треперя толкова силно, че не мога да се прицеля, и те започнаха да хвърлят гранати по външната ограда, тя се разкъса и те се насочиха към вътрешната, мините падат навсякъде около моя бункер и ме е страх да си приближа лицето до амбразурата заради шрапнелите и трасаците, та затова държа автомата за ръкохватката.
И съм приклекнал под амбразурата, без да виждам нищичко, обаче изпразвам пълнител след пълнител… и после един горещ шрапнел ме улучва в ръката, хвърлям автомата и виждам, че е повреден, и не знам какво си мисля, и изтичвам от бункера и започвам да мятам гранати към оградата. Пет фрагментационни и две с бял фосфор, и всичко гори, включително войници, и тия дребосъ… тия хора продължават да идват, мама му стара, пробиват втората бодлива тел и между мен и тях няма нищо друго, освен последната ограда, защото картечниците ни са съборени и аз се озъртам за автомат… после изневиделица тръбата пак прозвучава и тях вече ги няма.
Тед впери очи надолу по склона на платото и едва доловимо промълви:
— И тях вече ги няма… само няколко десетки се бяха оплели в телта или стенеха на земята. И ние отидохме там, и… хм… — Той погледна господин Трам, който се извърна настрани.
Обиколихме големия лагер. От него не бе останало абсолютно нищо, освен призрачните очертания на дългата писта, на която като че ли не растеше нищо, както беше казал господин Трам.
— Ако не възразявате, ще ми разкажете ли за вашите преживявания тук? — помоли ме виетнамецът.
Продължихме пътя си и след като помислих малко, отвърнах:
— Ами, след въздушния десант влязохме в контакт с врага… със северновиетнамската армия, обаче беше очевидно, че те отстъпват в Лаос. През следващата седмица водехме леки сражения. Всъщност не си спомням колко време останахме. Видяхме стотици убити войници, много ранени, много гробове… и плъховете… носеше се ужасна воня на смърт, и земята беше опустошена… и никога не бях виждал такова нещо… последствия от огромно клане, и в известен смисъл това беше по-ужасно от самата битка. Все си казвах: „Вървя през Долината на смъртта и Бог е изоставил това място“.
Върнахме се на градския площад на Ке Сан. Дадох десетачка на господин Трам и му казах:
— Благодаря. Зная, че ви е трудно отново да преживявате случилото се.
Той се поклони.
— Мога да го правя само за американци, които са били тук. За другите е безсмислено.
— Е, аз не съм била тук, но вие тримата ме накарахте да се почувствам така, все едно съм участвала в сраженията — рече Сюзан.
— Смяташ ли, че е трябвало да дойде и жена ми? — попита я Тед.
— Да. Утре ела заедно с нея.
Тед прехапа устни и кимна.
— Тя искаше да дойде… обаче аз исках да съм сам.
— Разбирам — отвърна Сюзан.
После каза нещо на виетнамски на господин Трам. Той се поклони и й отговори, всички се ръкувахме и Тед се запъти към автобуса си, а виетнамецът вероятно към дома си.
Върнахме се в тойотата и аз наредих на господин Лок:
— Куанг Три.
Той излезе на шосе 9 и поехме на изток към крайбрежието, към мястото, където бях прекарал по-голямата част от мандата си, когато не ме пращаха на въздушен десант в поредния кошмар.
— Беше невероятно — каза Сюзан. — Какво преживяване!
Не отговорих.
— Как се чувстваш?
— Добре.