— Пол… защо смяташ, че си останал жив тук?
— И аз се чудя.
— Искам да кажа, половината от другарите на господин Трам са загинали, а той се е спасил. Тед Бъкли е оцелял, ти също. Мислиш, ли, че е съдба? Или е заради способностите ви? А може би късмет? Защо?
— Наистина не зная. Ако можеха да говорят, мъртвите щяха да ти кажат защо са умрели, обаче живите не знаят отговора.
Тя ме хвана за ръка и мълчаливо прекосихме мирната долина в Ке Сан, което означава „Зелената долина“ и което трябва да се е струвало жестока шега на двайсетте хиляди северновиетнамци, дошли тук, за да видят как долината почервенява от кръвта им, покрива се с бомбени кратери, посивява от пепел и почернява от разлагащи се трупове.
А южновиетнамците, които се бяха сражавали за своята родина, сигурно се бяха питали дали молбата за помощ към американците е благодат или проклятие, защото никой не може да изравнява земята като нас и опустошенията трябва да са били абсолютно непонятни на нашите съюзници.
А обкръжените и обсадени във фронтовия лагер Ке Сан шест хиляди американски морски пехотинци, толкова далеч от дома сигурно се бяха чудили как са се озовали в епицентъра на оживелия ад.
И Ке Сан, Зелената долина, се бе превърнала във военна легенда за морските пехотинци наред със Залите на Монтесума, бреговете на Триполи, Окинава, Иво Джима и всички други напоени с кръв бойни полета по света.
А жертвите на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия бяхме милостиво малко, победата беше наша, прибавихме поредната бойна лента на полковите си знамена, получихме похвала от президента ни пратиха в долината А Шау, поредното мрачно и мъгливо място, където ни очакваше съдбата.
Погледнах долината и видях, че пак е зелена — животът се бе възродил, върху костите растяха кафе и зеленчуци и човешката раса напредваше към нещо по-добро.
И все пак знаех, че горе на платото тримата с Тед и господня Трам сме чували шепота на призраците във вятъра и далечния зов на онази тръба, която беше разцепила тихата нощ и бе събудил звяра в сърцето на всеки мъж.
33.
Продължихме на изток по шосе 9. Сред хълмовете видях акри огън и дим, сякаш отново бушуваше война, ала после си спомних, че някои планинци опожаряват горите, за да разчистват земя за обработване.
Край пътя се простираха равни открити участъци, обрасли с храсти, тук-там имаше бедни ферми. Бях видял всичко това от въздуха, когато стройните формирования на въздушнопреносимата армада ни бяха носили към десантните зони на Ке Сан.
— Демилитаризираната зона е на пет километра от тук — казах на Сюзан. — В цялата ивица на юг от нея, от брега до лаоската граница, действаше морската пехота. Морските пехотинци разположиха поредица огневи бази от Куа Виет на брега до Ке Сан на изток. Десет години се водиха сражения за този район.
— Винаги ли е изглеждал толкова мрачен? — попита тя.
— Не зная. Може да е от хербицидите, напалма и експлозивите. Девизът на обеззеленителите беше „Само ние можем да унищожим горите“. Навремето ми се струваше смешно, но не и сега.
Пътят отново зави на изток и отляво се извиси някогашната база на морската пехота „Рокпайл“, двестаметрово скално образувание.
Скоро видях отдясно черен път и табела с надпис „Кемп Керъл“. От там към шосе 9 се приближаваше микробус, на който пишеше „Екскурзии в ДМЗ“.
— Светът на ДМЗ — казах на Сюзан. — Когато през седемдесет и втора се върнах за втория си мандат, Кемп Керъл беше предаден на южновиетнамската армия в рамките на цялостните ни усилия изобщо да им прехвърлим шината. По време на великденската офанзива през седемдесет и втора южновиетнамският командир на Кемп Керъл се предал на северновиетнамците без нито един изстрел. Научихме за това в Сайгон и отначало не можахме да повярваме. Целият гарнизон беше свалил оръжие.
И именно тогава, спомних си, бях осъзнал, че щом си тръгне последният американски войник, южновиетнамците ще изгубят войната и цялата пролята тук американска кръв ще е дадена напразно.
Минахме през град Кам Ло, който никога нямаше да снимат на пощенска картичка. На улицата до едно кафене бяха паркирани много туристически автобуси.
— На север от тук е огневата база Кон Тиен, което означава „Ангелския хълм“. Там убиха едно приятелче от гимназията.
Излязохме от Кам Ло, подминахме отбивката за Кон Тиен и продължихме на изток.
Пейзажът не се бе променил много и колкото повече се приближавахме към крайбрежието, толкова по-сиво ставаше небето.