От двете страни на пътя се появиха сгради, дори видяхме един приличен наглед четириетажен хотел с голям надпис: „Гостите на ДМЗ добре дошли тук — от ресторант панорама вижда ДМЗ“.
— Дунг лай — казах на господин Лок.
Той погледна назад към мен, после отби.
Със Сюзан слязохме и се запътихме към хотела, който носеше името „Донг Труонг Сон“. Фоайето бе малко, ала ново, и ние се качихме с единствения асансьор на покрива.
Отдавна беше минало време за обяд и още не бе дошло време за коктейли, поради което в ресторанта нямаше никого освен един млад виетнамец, очевидно сервитьор, защото спеше на един стол.
Седнахме на една маса край ниската стена на покрития ресторант, откъдето се разкриваше изглед на север.
Познавах това място — бях го виждал и от земята, и от въздуха, бях го виждал на карти и все още го виждах в главата си.
— Това е река Куа Виет, която се влива в Южнокитайско море — казах на Сюзан. — На изток е Кон Тиен на река Кам Ло, а по течението й имаше малки поддържащи огневи бази, като се започнеше от Алфа Едно на изток, Алфа Две, Три и Четири. — Посочих. — Зад река Кам Ло е река Бен Хай, която минава точно през средата на някогашната демилитаризирана зона по седемнайсети паралел, границата между разделения Северен и Южен Виетнам. Утре отивам там.
Тя не отговори.
Отправихме поглед към все още опустошения пейзаж и от тази височина видях издайническите езерца, някои от които подредени на равни разстояния в права линия, така че нямаше как да не позная кратерите от бомби.
— Мрачно е — отбеляза тя. — Съвсем различно от Сайгон и Натранг.
— И аз изпитвах същото чувство, когато през януари шейсет и осма пристигнах от Бонг Сон. Дойдохме по време на зимните мусони, после по време на офанзивата „Тет“, след това от Ке Сан и накрая от А Шау. Дъжд, мъгла, кал, сиво небе, опожарена земя и безброй трупове. Тогава си помислих, че на баща ми му е било много по-лесно да се бие с немците във Франция през лятото на четирийсет и четвърта, въпреки че никога не съм му го казвал.
— Баща ти е участвал във Втората световна война, така ли?
— Бил е пехотинец като мен. Бренърови се гордеят с това, че в рода ни никога не е имало офицер, нито професионален военен. Ние сме само южнобостънско пушечно месо за войните. Един мой чичо загина в Корея.
— Баща ми е бил офицер от военновъздушните сили в Корея — рече Сюзан. — Военен лекар. Както ти казах в Сайгон — прибави тя, — струва ми се, че ще се харесате.
— Бащите трудно харесват мъже, които са спали с дъщерите им.
— Аз никога не съм спала с никого. Още съм девствена. Питай баща ми.
Усмихнах се.
— Е, тогава ще е заради възрастовата разлика.
— Пол, аз съм минала трийсетте — родителите ми няма да възразят, даже да си ветеран от Гражданската война. Отчаяни са. Аз също, иначе нямаше да се занимавам с теб.
Сервитьорът се събуди, забеляза ни и се домъкна при масата ни. Поръчахме си две кафета.
— Как е да седиш в ресторант с изглед към ДМЗ? — попита ме тя.
— Не съм сигурен. Чувствам се някак… нереално, сякаш зная, че съм тук, обаче ми е трудно да мисля за това като за туристическа атракция. — Замълчах за миг. — Но се радвам, че е атракция. Тия неща не бива да се банализират, макар че навярно е неизбежно. Пък и туристите могат да научат нещо, ветераните да се примирят с много неща, а виетнамците да се срещат с много американци и междувременно да направят малко мангизи.
Сюзан кимна.
— Радвам се, че дойдох.
Донесоха кафетата, Сюзан запали цигара и се загледахме в безмълвните бойни полета под нас.
— Виж сега какво пише в рекламната брошура — казах аз. — „Екскурзии в ДМЗ: приятна сутрин в минираните полета, където можете да съберете шрапнели и да участвате в състезание по пълнене на чували с пясък. Следва пикник сред руините на огневата база Кон Тиен, после ще потърсим необозначени гробове край магистрала номер едно и ще завършим деня на футболния стадион «Донг Ха», където ще гледаме драматизация на капитулацията на Кемп Керъл, изпълнена от истинските участници. Пикникът е включен в цената.“
Известно време тя ме наблюдава и реши да не отговори. Но някъде на второто си кафе и третата си цигара ми рече:
— Сякаш и без това не ти е достатъчно тежко… това завръщане по старите бойни полета… сигурно се безпокоиш за пътуването на север и за задачата си, а онези във Вашингтон те тормозят и полковник Манг те следи…