— Не забравяй за себе си.
— Тъкмо щях да стигна и до това. И отгоре на всичко се появява някаква нахакана кучка…
— За кого говориш?
— За оная адски нагла филия, дето решава да те преследва…
— Да ме прелъсти.
— Както и да е. Ти си имаш куп неща на главата, сърцето ти е останало в Щатите, а душата ти временно е дадена на заем на мъртвите.
Не отговорих.
— И все пак. Пол, според мен се получи. Това помежду ни.
Кимнах.
— Но мисля, че не бива да идвам на север с теб.
— Никога не съм те молил.
— Може би ще съм ти повече в тежест, отколкото в помощ.
— Смятам, че трябва да продължиш за Ханой и ще се срещнем там.
— Не. Аз смятам, че трябва да се върна в Сайгон.
Това ме изненада.
— Защо?
— Според мен трябва да си свършиш работата тук, после да отидеш в Хонолулу… да видиш какво ще стане там, след това… след това ми се обади.
— От Хонолулу ли?
— Не, Пол, от Вирджиния.
— Добре. А после?
— После ще видим какви чувства изпитваме.
— Искаш да кажеш, че трябва да сме в различни полукълба, за да разберем какви чувства изпитваме, така ли?
Сюзан, кой знае защо, прояви известно нетърпение.
— Давам ти свобода на действие. Да не си идиот?
— О, и къде е тая свобода? Нещо не я забелязах?
— Ти си абсолютен кретен. Опитвам се да проявя разбиране към положението, в което се намираш, и съм готова да се откажа от мъжа, когото обичам…
— Ти вече го направи. Прати му факс.
Тя се изправи.
— Да вървим.
Дадох няколко долара на сервитьора и слязохме с асансьора.
— Извинявай — казах й. — Денят беше тежък. Шегувам се, когато ми е тежко и когато усещам опасност — стар фронтовашки навик. Ксин лой. Съжалявам. — И така нататък.
Когато стигнахме във фоайето, Сюзан ме държеше за ръка и ме успокояваше, че разбирала. Не можех да се похваля със същото. Понякога съм голям лайнар, обаче самопожертвователното изпълнение на Сюзан направо смърдеше. Зная какво е свобода и това не беше. За добро или зло щяхме заедно да завършим тоя мандат.
34.
Продължихме пътя си и влязохме в град Донг Ха, който приличаше на паркинг за камиони в Ню Джърси. Имаше жп и автогара, две бензиностанции и няколко мотела. Стигнахме до Т-образното кръстовище на магистрала 1 и завихме на юг. От отсрещната страна на двулентовия път видях сграда с надпис на английски „Туристическа агенция Куанг Три“. Пред нея имаше няколко туристически автобуса.
— Познаваш ли този град? — попита Сюзан.
— Никога не съм бил тук, но зная, че беше поддържаща база на морската пехота и сухопътните сили.
Сюзан попита нещо господин Лок, той й отговори и тя каза:
— Донг Ха е столицата на провинция Куанг Три. И след като поговори пак с шофьора, добави:
— През април седемдесет и втора американските бомбардировачи сринали из основи град Куанг Три и той така и не бил възстановен. Сега това е провинциалната столица.
— Какви ли не гадости се случват.
Продължихме на юг по магистрала 1, която бе почти пуста.
— Отсечката от тук до Хюе се наричаше Безрадостния път — казах на Сюзан.
Тя погледна оскъдната растителност, паянтовите къщи и редките оризища.
— И за какво се сражавахте — да задържите района или да принудите врага да го завладее?
Засмях се.
— Трябва да си спомня тая реплика, ако срещна някой, който е бил тук. Някъде наблизо свършваше оперативната зона на морската пехота и започваше нашата.
Стигнахме до новопостроен мост над приток на река Куа Виет и наредих на господин Лок:
— Спри.
Той спря на моста и аз слязох. Сюзан ме последва. Погледнах по течението на реката и видях пилоните на стария мост.
— Моят взвод на няколко пъти охраняваше този мост — казах. — Е, не точно този, а стария, който беше ей там. — Забелязах останките от френски бункер при разрушения мост. — Случвало ми се е да спя в оня бетонен бункер. Издрасках името си на стената до още неколкостотин имена, сред които Жак и Пиер.
Тя ме хвана за ръка.
— Да идем да видим.
— Питай Джеймс Бонд дали има фенерче.
Сюзан го попита и виетнамецът извади фенерче от жабката. Двамата се запътихме към разрушения мост. Френският бункер представляваше кръгла сграда с диаметър десетина метра, построена от железобетон, с куполовиден покрив, за да отразява ракети и мини. Приличаше на иглу. В основата му забелязах парчета зелен найлон — сигурно бяха останали от американски чували с пясък.