— Укрепвахме старите френски бетонни бункери с пясъчни чували — обясних на Сюзан, — защото новите боеприпаси проникваха на петнайсетина-двайсет сантиметра в стените и чувалите поемаха преките попадения. Въпреки това, ако си вътре, когато улучат бункера, после мозъкът ти няколко часа е като втечнен. Викахме му „да станеш морски пехотинец“. Стара шега.
Взех фенерчето от ръцете й и осветих вътрешността на бункера.
— Изглежда гадно. Дори не виждам бетонния под — само кал.
— Има ли пиявици?
— Тук вътре няма. Ще вляза пръв и ще изхвърля змиите навън. — Вмъкнах се през тесния отвор.
Центърът на купола бе висок пет метра и човек спокойно можеше да стои изправен до амбразурите.
Осветих бетонните стени и под и видях отвратителни пълзящи същества, нещо като стоножки, и много паяжини с големи колкото орех паяци, както и плужеци, обаче нямаше змии. Всички стени бяха плесенясали, но се виждаха издрасканите по бетона имена.
— Изхвърли малко змии — извика Сюзан.
— Няма змии. Само че внимавай и не пипай стените.
Тя влезе в бункера и застана до мен.
— Пфу, мирише.
— Някога ги поддържахме чисти, обаче от седемдесет и пета тук не е идвал никой.
През амбразурите се процеждаше сивкава светлина. Продължавах да движа лъча на фенерчето, за да не вляза в контакт с нещо неприятно.
— Къде е името ти? — попита Сюзан.
Бавно прокарах лъча по облите стени и спрях на няколко имена. Приближих се, като заобикалях паяжините, и осветих имената. Всички бяха френски и носеха датата avril 1954. Като че ли си ги спомнях. През 1968-а подписите бяха били само на четиринайсет години, обаче на мен, осемнайсетгодишния хлапак, който в края на войната във френски Индокитай беше бил четиригодишен, ми бяха изглеждали като писмена, останали от древна войска. Сега осъзнавах близостта на двете войни и изтеклото оттогава време.
— Някой е написал нещо под четирите имена — посочи Сюзан. — Виждаш ли?
Насочих лъча към френските думи.
— Пише „Шибан бункер“.
— Не е вярно. — Тя се приближи и прочете: „Les quatre amis, les ames perdues. — Четирима другари, изгубени души.“
Отново плъзнах лъча и спрях на името Сал Лонго.
— Този човек беше в моя взвод. Загина в долината А Шау… невероятно.
Открих името си, издраскано в бетона с върха на отварачката ми за бира. Покритите с черен мухъл букви едва се четяха. Втренчих се в името на Пол Бренър, следвано от датата 11 януари 1968.
Сюзан също погледна.
— Невероятно.
— По-добре тук, отколкото на Стената във Вашингтон.
Известно време просто зяпах името си, после преместих лъча и видях още няколко познати имена. Някой бе нарисувал сърце със стрела, под което пишеше „Анди и Барбара завинаги“. Ако ставаше въпрос за Анди Хол, това „завинаги“ беше настъпило през май 1968-а, също в А Шау. След ония три седмици рота Делта, моята рота, бе престанала да представлява ефикасна бойна част и почти всички оцелели получиха по още една нашивка на ръкава, бързо фронтово повишение, както се казваше в армията, само че ние им викахме „кървави нашивки“.
Хванах Сюзан за ръка и я поведох към изхода.
Излязохме под облачното небе.
— Не мога да повярвам — рече тя. — Там беше твоето име, написано преди близо трийсет години… и онези френски войници… малко е… тъжно… почти зловещо… искам да кажа, зная, че много от тези хора не са се завърнали.
Кимнах.
Върнахме се в тойотата и продължихме на юг по Безрадостния път.
Отляво видяхме писта, която си спомнях — летището на Куанг Три, където сухопътните сили поддържаха малки наблюдателни и разузнавателни самолети и хеликоптери. Сега пистата бе изоставена и бетонът беше обрасъл с трева. Контролната кула я нямаше, както и огромната френска вишка, която се бе намирала в близост до пистата. Спомнях си, че бетонните вишки някога осейваха района, ала до този момент не бях забелязал нито една. Всъщност бяха изчезнали всички някогашни по-стабилни сгради — училища, черкви, пагоди, френски и американски военни съоръжения.
— Този район беше опустошен по време на офанзивата „Тет“, но когато си заминавах, го възстановяваха — казах аз. — Изглежда, не е оцеляло нищо от великденската офанзива през седемдесет и втора и последното настъпление през седемдесет и пета.