— Бункерът е оцелял — възрази Сюзан.
— Да бе. Трябваше да прекарам там цялата война.
Отляво на пътя видях голяма разрушена бетонна сграда, която явно не бе улучена от бомби или артилерийски снаряди, защото покривът беше почти непокътнат. Щетите бяха нанесени от ужасна престрелка. Стените бяха надупчени от куршуми, забелязах характерните малки кръгли дупки от избухнали в бетона ракети. Трябваше ми малко време, за да позная будистката гимназия, мястото, където Тран Ван Вин беше написал писмото до брат си.
— О, Господи! — възкликна Сюзан. — Погледни ей онази сграда.
— Будистка гимназия.
Тя изглеждаше очарована от останките и снима постройката.
— Край Сайгон няма много развалини от войната… Виж! Танк!
Зад гимназията имаше огромен танк М-48 „Патън“. След трийсет години тъмнозелената боя все още изглеждаше като нова. Трябваше да си купя такава за къщата си.
Сюзан каза на господин Лок да спре и се обърна към мен.
— Иди да седнеш на танка.
— Ти иди. Седял съм на достатъчно танкове. — Взех фотоапарата от ръцете й.
Тя скочи от колата и се покатери по полегатата задна част на танка. Беше пъргава и се катереше като момче. Седна по турски на купола и аз я снимах и казах:
— Ще ми се всички танкисти да изглеждаха като теб.
Тя зае няколко пози за пред обектива и направих още няколко снимки.
После Сюзан скочи на земята и се върна при тойотата. Посочих на изток. На пет километра от нас се издигаха ниски хълмове.
— Бях сред ония хълмове в нощта, когато в края на януари започна офанзивата „Тет“. Строяхме поредната огнева база и към десет вечерта видяхме нещо, което помислихме за фойерверки, обаче после разбрахме, че сме сгрешили. По радиостанцията докладваха за вражеска атака срещу Куанг Три. Вдигнаха ни в пълна бойна готовност и малко по-късно получихме съобщение, че Куанг Три и Хюе са превзети и че бригадният ни щаб, десантна зона „Бети“ в предградията на Куанг Три, е обсаден.
Огледах се.
— Главният ни базов лагер се казваше десантна зона „Шарън“ и се намираше наблизо, обаче не виждам следи от него. — Погледнах към хълмовете. — Та ето къде отпразнувах Тет през шейсет и осма, годината на маймуната. Не беше благоприятна година за никого.
— Тази година ще е много по-хубава.
Качихме се в колата и потеглихме.
След стотина метра по магистрала 1, където някога се бе намирала гарата, господин Лок зави наляво по двулентов път. Помнех, че води към Куанг Три, на около километър и половина от магистралата. От двете страни имаше малки дъсчени къщи със сламени покриви, заобиколени от зеленчукови градини. Имаше и дървета, само че едва ли бяха отпреди 1972-ра.
— Край тоя път имаше сергии, където продаваха разни неща на войниците — казах на Сюзан.
— Какви например?
— Главно неща, отмъкнати от нас. Тук човек можеше да си ги откупи.
Господин Лок спря колата, огледа се и излая нещо на Сюзан. Тя ми преведе:
— Тук е бил Куанг Три. Някъде отляво трябвало да е градската цитадела.
Обърнах се наляво, обаче там нямаше нищо друго, освен къщурки, бамбукови огради, градини и кокошки.
Сюзан поговори с виетнамеца и каза:
— Той смята, че ровът на Цитаделата все още е там и че някой селянин може да ни упъти.
— Добре. Ще се бавим около час.
Тя извади фотоапарата от чантата си и слязохме от колата. Шофьорът се пресегна към задната седалка, подаде на Сюзан чантата й и й каза нещо.
Тръгнахме по тясна пътека между зеленчукови градини и къщурки, построени с материали от изчезналия град и някогашните укрепления. Видях парчета бетон, надупчени от куршуми дъски, гофриран метал от покриви на американски казарми, зелени найлонови пясъчни чували от бункери и градински алеи от червени керемиди.
— Преди тук имаше малък град, сега има голямо село — казах на Сюзан.
— Невероятно.
— Какво ти каза господин Лок?
— Кога? А, че ще паркира и ще остави колата, затова искаше да си взема багажа.
Кимнах.
Няколко дечурлига ни видяха и скоро ни следваше цяла тълпа. Двама-трима възрастни любопитно ни зяпаха от градините си. Продължихме по селските пътеки. Сюзан се оглеждаше.
— Никога не съм била в село.
— Аз съм бил в стотици. Всички са еднакви. Само че в някои имаше партизани, а в други — не. — Посочих. — Виждаш ли оная копа сено? Веднъж намерихме цяла стая, скрита в голяма копа. Партизаните ги нямаше, обаче бяха оставили част от снаряжението си. Подпалихме копата, после изгорихме няколко съседни колиби. — Всичко изплуваше пред очите ми, затова продължих: — После… после ония ями в градините, големи колкото в тях да се вмъкне дребен партизанин — викахме им „гнезда на паяци“ и адски трудно ги откривахме, освен ако партизанинът не решеше да изскочи и да открие огън по нас с калашника си. Освен това в градината на всяка колиба имаше землянка, в която се скриваше семейството, когато ставаше напечено. Само че във всяка землянка се криеха и партизани и никой не искаше да влезе вътре и да провери, защото никога повече нямаше да излезе, затова викахме всички да излязат с вдигнати ръце и обикновено се появяваха няколко гаджета, които майчето искаше да скрие от войниците, в случай че сме си наумили нещо друго, освен да търсим партизани. Та след като всички би трябвало да са излезли, хвърляш вътре газова граната и сегиз-тогиз се случваше да изскочи партизанин с гърмящ калашник, и ти го очистваш, после продължаваш напред.