Бях удивен, че толкова живо си спомням всичко, и продължих:
— В сламените покриви заравяха автомати, боеприпаси, пластични експлозиви и всевъзможни други полезни неща, и затова арестуваш семейството, предаваш го на националната полиция и изгаряш къщата им, въпреки че в девет десети от случаите нещастниците са крили партизани или оръжие под принуда. Веднъж — всъщност беше доста смешно — се опитахме да изтеглим въжето на един кладенец и естествено, онова долу се оказа тежко за кофа с вода, та затова три момчета издърпаха партизанина, целия мокър, и още преди да се покаже навън, хвърли калашника си горе, за да не го гръмнем. Та появява се той, изглежда почти засрамен — с две думи, намерихте ме — и ние се скъсваме да се хилим, после някой го удари в лицето и той падна в кладенеца, и петнайсет минути го оставихме да пляска във водата, преди да му хвърлим кофата и да го извадим. После оня, дето го удари в лицето, му даде цигара и му я запали, след това изгори къщата, в чийто двор беше кладенецът, завързахме жълтия и го качихме на хеликоптер за военнопленническия лагер, и продължихме. Ден след ден, село след село, докато ни писна до смърт от претърсване на тия мизерни села, от тарашене на къщи за оръжие, писна ни да се чудим кога ще изскочи партизанинът и ще те гръмне в главата. Случваше се да помогнем за израждане на бебе, за евакуиране на болно дете, да намажем с мехлем от походната аптечка забралата рана на някой старец и да раздадем бонбони на дечурлигата. Проявите на човещина се редуваха с прояви на крайна жестокост, обикновено в един и същи ден и често в едно и също село. Просто никога не знаеш как ще реагират в даден момент стотина въоръжени момчета. Мисля, че до голяма степен е зависело от това колко жертви сме дали предишния ден, дали сме открили нещо в селото, колко е горещо и дали сме жадни, дали офицерите и сержантите внимателно контролират момчетата, дали тоя ден не им пука, защото са получили кофти писмо от вкъщи, дали старшият командир ги е сдъвкал по радиостанцията, или самите те започват да откачат. Колкото повече напредваше войната, толкова по-млади ставаха лейтенантите и сержантите само до преди месец бяха били младши сержанти… и нормалните задръжки на по-зрелите хора… нали разбираш… хлапетата могат да издивеят… и ако някой убие един от техните, те искат в замяна кръв… и затова помитат селото… излизат извън контрол и това вече не е война, това са хлапета на лов, които с еднаква лекота могат да хвърлят граната в семейната землянка, да почерпят жълтото татенце с кутия сладки, получени с колет от дома, или да угасят фаса си в лицето му, ако открият в градината му гнездо на паяк.
Сюзан мълчаливо вървеше до мен и се зачудих дали трябва да й разказвам тези неща. Зачудих се също дали трябва да разказвам тези неща на себе си. В Щатите човек ги забравяше, изолираше ги в ума си или ги отдаваше на синдрома на фалшивата памет, резултат от гледане на прекалено много филми за Виетнам. Обаче тук… тук беше мястото на събитията и нямаше начин да го извъртиш.
Продължихме да вървим през селото и дечурлигата ни следваха, ала не просеха и не досаждаха като в Сайгон. Бяха селски хлапетии, които не бяха виждали много лиен ксо и може би се срамуваха, но може и да носеха родовата памет за огромните американци, които бяха вървели през селата на техните бащи и дядовци, и затова стояха на разстояние.
— Представи си какво е да си селянин — казах на Сюзан. — Нощем не спиш и денем не се усмихваш. Ти и всички наоколо сте на ръба на лудостта и отчаянието и сте изцяло в ръцете на два въоръжени противника, които твърдят, че искат да спечелят сърцата и умовете ви, обаче някой ден може да ви изнасилят и да ви прережат гърлата. Такъв беше животът в селата на тая измъчена страна. Когато всичко свърши, селяните не ги беше грижа кой е победил. Можеше да е спечелил самият дявол с адските си пълчища и това щеше да е чудесно, защото войната е свършила.