Сюзан помълча, после отвърна:
— Щях да се присъединя към партизаните и да се сражавам в хълмовете. Щях да предпочета да умра в бой.
Насилих се да се усмихна.
— Ти си борбена личност. Всъщност — прибавих — повечето младежи избираха едната или другата страна и постъпваха точно така. Обаче някои оставаха в селата да сеят и жънат, да се грижат за престарелите си родители и по-младите си братя и сестри и да се надяват на най-доброто. Във всеки случай, ако някога отново попаднеш в село, когато видиш хора на тази възраст, ще разбереш какво са преживели.
Тя кимна.
Сякаш по даден знак, отстрани на пътеката видяхме старец, който ни се поклони. Сюзан го заговори и той се усмихна, зарадван, че чужденката знае виетнамски. Двамата поприказваха няколко минути, после тя ми рече:
— Цитаделата е точно по тази пътека. Казва, че бил отдавнашен жител на Куанг Три и че ако си завърнал се войник, ще се изненадаш от гледката.
— Изненадан съм. Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима и бригадният ми щаб е бил в старата френска крепост.
Сюзан му предаде думите ми и той подробно й отговори. Тя ми преведе:
— През седемдесет и втора комунистите и южновиетнамската армия се сражавали за града и той попадал ту в едните, ту в другите ръце. Накрая южновиетнамците се оттеглили към Хюе, дошли американските бомбардировачи, унищожили всичко, каквото било останало от Куанг Три и убили много комунистически войници, които били в Цитаделата, френската крепост и американския базов лагер край града. Не останало абсолютно нищо.
Кимнах.
Старецът каза още нещо и Сюзан го преведе.
— Завръщали се и други американци от пехотата и винаги се натъжавали и изненадвали, че не е останало нищо от тяхното присъствие тук. Веднъж срещнал един французин, дошъл да види крепостта, в която бил служил, и французинът бил убеден, че е сбъркал мястото, та цял ден търсил своята крепост и… струва ми се, че има предвид вишките.
Старецът се засмя и продължи разказа си.
— Французинът очаквал да намери кафенето, където някога пиел, и може би някогашните си… приятелки.
— Е, и аз съм тук за това. Кажи му го.
Сюзан го направи и той се засмя още по-гръмогласно. Нямам представа защо му бе толкова забавно: навярно беше изплакал всичките си сълзи и не му бе останало нищо друго, освен да се смее на смъртта и опустошението.
Благодарихме му и продължихме нататък.
В края на пътеката стигнахме до обширно открито квадратно пространство с широчина около половин километър, заобиколено от селски колиби и градини. Беше обрасло с висока трева и дръвчета и отначало ми заприлича на селска мера. Само че около него минаваше буренясал ров, някога обграждал стените на Цитаделата. Тук-там зърнах части от стена, не по-високи от метър. Разрушена от бомба каменна арка показваше мястото, където се бе намирал мостът над рова.
— Тук беше Цитаделата — казах на Сюзан. — Това беше центърът на града и вътре се намираха държавните сгради, имаше болница, банка, няколко кафенета, казармата и щабът на южновиетнамската армия, а също лагерът на американските военни съветници. Повечето от тях били убити, когато комунистите превзели града по време на офанзивата „Тет“. Също като в Хюе. Опасно е, когато животът ти зависи от ненадеждни съюзници.
Сюзан погледна откритото пространство в средата на селото.
— Прилича на парк или спортно игрище, обаче е съвсем пусто.
— Сигурно са го оставили като паметник на един разрушен град и на хората, които са живели в него, обаче не виждам никакъв знак.
— Аз също… но погледни, Пол, там над рова има мост.
Погледнах натам, накъдето ми сочеше, и видях непокътнат, ала надупчен от шрапнели бетонен мост, който някога бе водил към порта в изчезналите стени.
Запътихме се към моста, пресякохме сухия ров и влязохме в някогашната Цитадела. Дечурлигата, които бяха вървели по петите ни, останаха от другата страна и едно от тях ни извика нещо.
— Казва, че било държавна собственост и влизането било забранено — преведе Сюзан. — Освен това казва „тан тан“ — прибави тя. — „Призраци“.