— Така залъгват децата, за да стоят надалеч от неизбухнали снаряди и мини.
— Сигурно си прав. Само гледай и ти да не настъпиш някой неизбухнал снаряд, че иначе наистина ще се превърнем в призраци.
— Не се отклонявай от пътеките.
— Тук няма пътеки, Пол.
— Ами тогава стъпвай внимателно.
Навлязохме в средата на тревистото поле, което някога беше било град.
— Тук беше плацът, а военната част на Цитаделата беше ей там… поне така ми се струва.
— Спомняш ли си я?
— Почти. Идвал съм тук веднъж, когато трябваше да участвам в някаква идиотска церемония по награждаване. Южновиетнамците често организираха такива.
— Искаш да кажеш, че тук са те наградили, така ли?
— Да. И не с медал за добро поведение.
— А с какво?
— С нещо, наречено кръст за храброст, по едноименния френски орден. Като нашата Бронзова звезда, струва ми се.
— За какво ти дадоха медала?
— Не съм съвсем сигурен. Цялата церемония беше на виетнамски.
— Стига де, Пол. Знаеш защо са ти дали медал.
— Да. За пропаганда. Снимаха всичко и го показваха преди филмите — в единствените шест кинотеатъра в цялата страна. Нашите смели американски съюзници и така нататък. Южновиетнамците просто взимаха списъка с войниците, които са получили американски награди, и им даваха съответния виетнамски медал. Аз получих Бронзова звезда за долината А Шау без никаква церемония и виетнамците ми връчиха кръста за храброст тук с невероятно помпозен ритуал.
— Дадоха ли ти копие от записа?
Усмихнах се.
— Това беше филмова лента, Сюзан. Тогава нямаше видеокасети. Ако имаха, сигурно щяха да ми продадат едно копие.
— Може да открием оригиналния запис в сайгонските архиви.
— Надявам се тоя боклук да е изгорял.
— Страшно си сантиментален.
— Да. Така или иначе, аз стоях горе-долу тук заедно с още стотина американци от Първа въздушнопреносима и един полковник ме целуна по двете бузи… беше юни или юли и температурата на плащ беше трийсет и два градуса, обаче моята рота, вече попълнена с новобранци, патрулираше някъде, така че не беше чак толкова зле. Мислех си, че ще мога да обиколя някой и друг бар в града след церемонията, само че сухопътните сили на Съединените щати бяха така любезни да ни натоварят всички в камиони и да ни върнат в десантна зона „Шарън“, която, струва ми се, вече не съществува. — Погледнах я. — Страхотно гадже съм, нали?
Тя се усмихна и ме прегърна.
— Това наистина е невероятно преживяване за мен.
— Хм… това е последният пункт от обиколката ти. Показах ти местата, където съм служил през първия си мандат: Бонг Сон през ноември и декември шейсет и седма, Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари, после Ке Сан през април и А Шау през май, след това пак тук в провинция Куанг Три, където останах, докато през ноември не се върнах в базовия лагер Ан Ке. Там си събрах багажа, качих се на самолет за Дананг и после за Сан Франциско.
— В Сан Франциско сигурно си прекарал супер уикенд.
— Бях готов яко да купонясвам с другите момчета… обаче не ни посрещнаха много топло.
Тя не каза нищо.
— Всъщност и без това не бях в настроение за купони и няколко дни останах на хотел, докато умът ми се поизбистри… къпех се и час по час пусках водата в тоалетната. — Усмихнах се. — Спях на мекото легло, гледах телевизия, изпразних две бутилки джин и постоянно се щипех, за да се уверя, че не сънувам… после взех самолета за Бостън. Обаче още не бях съвсем добре.
— А навремето не е имало психоаналитици, нали?
Едва не се изсмях.
— Говорим за шейсет и осма в разгара на голяма война. Минаваш на преглед при психиатър, преди да те вземат в казармата, и той винаги те определя за достатъчно психически здрав, за да убиваш хора, само че никога не ти преглеждат главата, след като се върнеш И знаеш ли какво? Не ги обвинявам.
— Психоанализата е можела да ви помогне.
— И екип от Зигмунд Фройд и Исус Христос нямаше да помогне. Ние си се оправяхме сами.
Вървяхме през ограденото с ров пространство, което някога бе било град Куанг Три. Спрях и вдигнах един нащърбен шрапнел, който събирачите на старо желязо не бяха забелязали.
— Може да е от бомба, ракета, мина, артилерийски снаряд или граната — или наши, или техни. Когато те улучи, всъщност няма никакво значение. — Подадох го на Сюзан. — Сувенир от изчезналия град Куанг Три.