Тя го прибра в джоба си.
Продължихме да вървим под сивото небе и видях, че неколцина виетнамци оттатък рова ни гледат. Сигурно се чудеха дали обикаляме Цитаделата в рамките на екскурзията из ДМЗ. Два долара, за да пресечеш оцелелия мост над рова и да се разходиш из Цитаделата. Екскурзоводите всяка сутрин можеха да разхвърлят метални парчета наоколо, преди да пристигнат автобусите, и всеки да си отнесе по едно у дома.
— Добре, ето ти още една част от мозайката — казах на Сюзан. — Писмото до Тран Куан Ли, което са открили у него в долината на А Шау, е от брат му Тран Ван Вин, който бил ранен тук по време на сраженията за Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през шейсет и осма. Вин лежал ранен в една от тукашните сгради и видял нещо, свързано с двама американци. Това говори ли ти нещо?
— Не.
— Добре. Та след един ден той пише писмото от избата на будистката гимназия, която също видяхме на идване, и това писмо стига до брат му в долината А Шау.
— Какво е видял?
— Тъкмо това е причината да съм тук. Въпросът е дали Тран Ван Вин е останал жив след това сражение или след сраженията през следващите седем години, дали още е жив и мога ли да го открия и ако успея, какво ще ми каже. — Пропуснах момента с това как убивам Тран Ван Вин и впоследствие може би ме ликвидират.
Продължихме да вървим и накрая Сюзан попита:
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Важно ли е онова, което е видял?
— Явно. Иначе нямаше да съм тук на държавни разноски.
— В писмото казва ли се какво е видял?
— Пише, че видял капитан от американските сухопътни сили хладнокръвно да убива лейтенант от американските сухопътни сили — тук, в една полуразрушена сграда в Цитаделата, докато самият той лежал ранен на етажа над тях.
Тя се замисли за миг.
— Значи… това е разследване на убийство.
— Очевидно.
Сюзан известно време помълча, после каза:
— Но…
— Но.
Тя спря и погледна над пустото поле.
— Тук ли?
— Някъде тук. Не зная къде са били сградите, но винаги е полезно да дойдеш на местопрестъплението, макар да е след близо три десетилетия и местопрестъплението да е смляно от бомбардировки и артилерийски обстрел. Ченгетата са не по-малко суеверни и мистични от фронтоваците. Имаш чувството, че мъртвият — призракът — ще ти проговори или поне ще те вдъхнови да откриеш убиеца му. Не че вярвам в това, обаче не го и отхвърлям. — Усмихнах се. — Да опитаме ли един сеанс?
Сюзан също се усмихна.
— Разбирам как може да те вдъхнови идването на местопрестъплението. — Тя ме погледна. — Но смяташ ли, че не става въпрос само за убийство?
— Ти как смяташ?
— Нямам представа.
— Защо са ти казали, че е свързано със залива Камран?
— Не зная.
— Каква може да е връзката с едно убийство през войната?
— Не зная.
— Защо разузнаването се намесва вследствие на Криминалния следствен отдел?
— Нямам представа. А ти?
— Има прекалено много възможности. Някои съответстват на част от фактите, обаче нито една от тях не съответства на всички факти. Просто ми трябват повече факти. Да са ти известни такива?
— Не… освен… ако се съди по това колко бяха развълнувани Бил и полковник Гудман, изглежда, е нещо повече от някакво старо убийство.
Кимнах.
— Ти си много умна жена. Развий хипотезата си.
Тя се замисли за миг.
— Убиецът, този капитан, или свидетелят Тран Ван Вин, или навремето е бил, или сега е изключително важна личност.
— Извънредно проницателен отговор.
Сюзан принудено се усмихна.
— Получавам послания от отвъдното.
Постояхме на това място, където се бяха водили поне две големи сражения, ала където сега цареше гробна тишина. Под тази земя почиваха човешки кости и може би бомби — надявах се, че ще продължат да почиват и че не са очаквали моето завръщане.
— Мислиш ли, че този Тран Ван Вин е жив? — попита тя.
— Стигаме до поредното съвпадение… два дни след като северновиетнамците превзеха града, ние получихме заповед да се спуснем от хълмовете и да им попречим да избягат… и наистина убихме много от тях… така че е възможно аз или някой от моята рота да е убил главния ми свидетел.
— Звучи зловещо…
Кимнах.
— И все пак имам предчувствието, че Тран Ван Вин е жив.
— И че живее в Там Ки ли?