— Хм, не. Това беше измислено име. Моят човек в Хюе ми съобщи истинското име на селото.
— А именно?
— В момента не мога да ти кажа. Може би по-късно.
— Къде се намира?
— Много на север. Близо до Диен Биен Фу. Знаеш ли къде е това?
— Горе-долу. Доста далече. И там ли отиваш утре?
— Такъв е планът ми.
— Добре. Диен Биен Фу е в моя списък на забележителности. Как ще стигнем до там?
— Не зная как ще стигна до там. Мислех да взема влак по крайбрежието и после да продължа с кола.
— Влаковете започват да пътуват чак в петък.
— Ти как би стигнала до там?
— Ако ме поканиш на вечеря, ще ти кажа.
Погледнах я.
— Наистина ли имаш идея?
— Вчера не съм си изгубила целия ден в пазар.
— Казвай.
— Не. Няма нужда да знаеш, докато нямаш нужда да знаеш.
Хвана ме под ръка и се обърнахме към моста.
Първото нещо, което забелязах, бе, че са изчезнали всички дечурлига.
Второто нещо, което забелязах, бе, че някой стои насред някогашната Цитадела и ни наблюдава. Беше полковник Манг.
35.
С полковник Манг се спогледахме от стотина метра.
— Кой е този? — попита Сюзан.
— Сети се.
— О… И какво прави тук?
— Ами, за начало иска да отида при него, което няма да направя.
— Познавам тези хора, Пол. Ако го унизиш, ще побеснее.
— Знаеш ли, Сюзан, писна ми бели хора да се безпокоят, че може да унизят някой източноазиатец. Майната му.
— Ще ида да поговоря с него.
— Ще останеш тук.
Тя не отговори, но остана при мен.
На стотина метра зад полковник Манг забелязах още двама мъже — стояха на моста над рова. Бяха униформени и носеха автомати. Всъщност въпреки далечината познах моя дундест приятел Нахалния от „Тан Сок Нат“.
Полковник Манг носеше тъмнозелена куртка, риза и вратовръзка, което бе по-подходящо за тукашния по-студен климат. Освен това беше с островърха шапка, кобур и пистолет.
Бе се надигнал вятър и слънцето се спускаше зад дърветата. По някогашната Цитадела се протягаха дълги сиви сенки и скоро щеше да се мръкне. Бях готов да остана тук до зори.
— Пол, хайде да изминем около една трета от разстоянието — предложи Сюзан. — Той ще направи същото.
— Майната му. Не съм го канил тук.
— Той няма нужда от покана. Довери ми се. Хайде. — Тя направи крачка напред.
Поколебах се, после закрачих към полковника. Сюзан тръгна с мен. След трийсетина крачки спрях.
Полковник Манг схвана идеята и направи точно трийсет крачки към нас. Всичко това беше адски тъпо, разбира се, обаче когато става въпрос за достойнство, мъжете си остават момчета.
Колебливо пристъпих към виетнамеца, той направи същото и двамата се запътихме един към друг. Накрая останаха десетина метра и дребосъкът спря. Последвах примера му.
Спогледахме се. Той не изглеждаше доволен, така че ставахме двама.
— Хайде, Пол, показа му каквото искаше — настоя Сюзан. — Да видим какво иска той.
— Майната му.
Полковник Манг сигурно не ме бе чул, защото каза:
— Добър вечер, господин Бренър.
Не отговорих.
На Сюзан й беше омръзнало това състезание по ядосване и се приближи до виетнамеца. Поговори с него около минута. Не я чувах, така че не знаех на какъв език приказва.
— Защо не дойдеш при нас, Пол? — обърна се тя към мен.
Е, бях прекарал ужасен ден — А Шау, Ке Сан, ДМЗ, а сега и Куанг Три. Мозъкът ми бе пълен със спомени от войната и тялото ми пулсираше от гадни мъжки хормони. Бях надъхан като фронтовак пехотинец и вече не бях турист в Сайгон, който да слуша глупостите на Манг — нямаше да ми трябва много, за да избухна. Ако бях въоръжен със стария си автомат, можех да очистя двамата жълтурковци с калашниците преди Манг да успее да посегне към пистолета на хълбока си.
— Пол. Ела. Моля те.
Дълбоко си поех дъх и изминах десетте крачки до Сюзан и полковник Манг.
Не се поздравихме, но аз пръв се обърнах към него, без да ме е заговорил.
— Какво правите тук?
Той продължително ме изгледа.
— Това е моят въпрос към вас.
— Казах ви, че ще дойда в Куанг Три, за да видя мястото, където съм служил. Така че не ме питайте защо съм тук.
Виетнамецът се втренчи в мен. Явно разбираше, че съм изоставил твърдото си, ала учтиво поведение към него.