Налагаше се да поохладя обстановката, затова се обърнах към Сюзан.
— Добре. Им ланг. Fermez la bouche. Млъкни. Стига.
Тя млъкна.
Полковник Манг беше сериозно ядосан и въпреки че не бе дошъл да ни арестува, в момента обмисляше тая възможност, особено защото двете горили бяха видели как американската кучка му крещи.
Той се овладя и пак се обърна към мен и каза, като че ли нищо не се е случило:
— Не вярвам да сте знаели, че господин Лок е агент на министерството на държавната сигурност.
— На глупак ли ви приличам?
Полковник Манг устоя на изкушението да ми отговори: „Да. Защо иначе си тук?“
— Щом сте толкова умен — отвърна той, — защо свободно сте разказвали за сраженията си в присъствието на господин Лок, след като пред мен се представихте за готвач?
— Очевидно не съм бил готвач. Бях пехотинец.
— Защо ме излъгахте?
Защото така ми казаха малоумниците във Вашингтон.
— Не виждах причина да ви разстройвам с факта, че съм се сражавал с вашите сънародници, господин полковник — учтиво отговорих аз.
— Нима? Но излъгахте. Ченгетата обичат да уличават в лъжа.
— Излъгах — признах аз. — Убивал съм северновиетнамски войници и партизани, тук, в и около град Куанг Три, в Ке Сан, в долината А Шау и в Бонг Сон. И какво от това? Вие също сте били фронтовак и сте убивали мои сънародници. Бяхме във война. За това ни плащаха. Точка по въпроса. Не сте дошли тук, за да ми кажете, че сте открили какъв съм бил през войната. Какво искате?
— Вече ви отговорих. Интересува ме каква работа имате с планинците.
— Никаква.
— Тогава защо сте ходили в хълмовете?
Тоя тип или беше идиот, или беше параноик. Сигурно и двете.
— Отидох в долината А Шау и в Ке Сан да посетя местата, където съм се сражавал. Смятах, че сме се разбрали по този въпрос.
Той се замисли.
— А може би изобщо не сте служили на тези места и сега сте отишли там, за да влезете във връзка с планинците от страна на вашето правителство и се преструвате, че посещавате старите си бойни полета, които всъщност не са ваши. Интересуват ви единствено планинците.
Трябваше ми секунда, за да го разбера. Полковник Манг очевидно вече бе решил, че не съм дошъл за добро, и затова беше комбинирал известните му факти с подозренията си. Наистина не бях дошъл за добро, обаче той бе адски далече от истината. Само че това нямаше значение, защото в тая страна щеше да свърши работа каквото и да било обвинение.
И аз подходих към проблема логически.
— Ако се нуждаех от измислен повод, за да отида в хълмовете, на „Тан Сон Нат“ можех да ви кажа, че се интересувам от дървета и диви животни. Загрявате ли?
Виетнамецът обмисли думите ми.
— Всъщност вие ми казахте, че изобщо не сте сигурен дали ще ходите в базовия си лагер в Ан Ке, който е във вътрешността на страната и където живеят много планинци. Защо го скрихте?
— Какво съм крил? Наистина не съм ходил в Ан Ке.
— Но сте отишли в друг хълмист район.
От тоя тип ме заболя главата. Забелязах, че Сюзан също проявява нетърпение към параноята и глупостта на Манг относно планинците.
— Вие, разбира се, сте чували за ФУЛРО — продължи той.
Очаквах го.
— Научих за тази организация в Музея на американските военни престъпления. Видях снимки на масови екзекуции на планинци. Между другото, това разстройва туристите.
— Нима? Целта е да си вземете поука.
— Не можехте ли просто да пратите планинците в лагери и да ги научите да са доволни граждани? Защо трябваше да ги разстрелвате?
Полковникът ме изгледа.
— Враговете на народа, които свалят оръжие, получават възможност да се променят в специални училища. Враговете, които са пленени с оръжие, се разстрелват. Всеки, който влезе във връзка с въоръжени бунтовници, също се разстрелва — прибави той и ме погледна, после погледна Сюзан. — Разбирате ли?
Естествено, че разбирах. През 1968-а и ние правехме същото, затова не можех да изнеса на полковник Манг лекция за съдебния процес, презумпцията за невинност или правото на носене на оръжие. Обаче беше време да внеса яснота. Погледнах го в очите.