Той дълбоко си пое дъх.
— Ханой е далеч от Хошимин. Ако останете, госпожице Уебър, вашият приятен живот в скъпия ви апартамент със слугите ви, с вашия незаконен мотор и вечерите ви в „Кю-бар“ вече няма да е толкова приятен и спокоен. — Полковникът се усмихна. — Всъщност ми се струва, че трябва да останете във Виетнам.
— Тъкмо това възнамерявам да направя.
Наистина го бяхме вбесили и знаех, че ми е приготвил няколко прощални думи. Надявах се да са от рода на „Визата ви е анулирана, господин Бренър. Вървете си у дома.“ Добре.
Той се обърна към мен и злобно се усмихна.
— Приятно пътуване до Ханой. Може би ще се видим там. Но сигурно няма.
— Аз поне ще съм там.
Полковник Манг отново погледна Сюзан.
— Извадете лентата от фотоапарата си и ми я дайте.
— Няма.
Той даде знак на двамата зад него и те се приближиха. С Нахалния се спогледахме и той се захили.
— Дай му лентата — казах й аз.
Тя се поколеба, измъкна фотоапарата от чантата си и вместо да извади лентата, снима полковник Манг.
— Лентата! — изкрещя виетнамецът. — Веднага!
Сюзан отвори фотоапарата, издърпа лентата и я хвърли на земята.
Нахалния я вдигна и вдигна поглед към Сюзан с изражение на изненада, граничеща със страхопочитание, сякаш казваше: „Не бива да си правиш ташак с полковник от министерството на държавната сигурност. Да не си откачила?“
Полковник Манг реши да сложи край на срещата, докато все още води по точки, погледна ме и каза:
— С вас сме оцелели в много жестоки сражения, господин Бренър. Каква ирония, ако не оцелеете през ваканцията си.
Точно това си мислех и аз.
Полковникът се обърна и прекоси пустото поле с двамата си подчинени. Нахалния се озърна през рамо и прокара показалец по гърлото си.
36.
Небето вече бе тъмно. Стояхме на студения вятър.
— Треперя — накрая наруши мълчанието Сюзан.
— Застудя.
— Треперя от страх, Пол.
Знаех какво иска да каже.
— Добре се справи. Даже страхотно.
Тя запали цигара и ръката й наистина трепереше, което не се беше случило в присъствието на полковник Манг.
— Да се махаме — казах аз.
Закрачихме към моста.
— По-добре ли мина срещата ви в Сайгон? — попита Сюзан.
— Малко по-добре, но не много.
Тя се замисли за миг.
— Странно, но ми се струва, че той… той изпитва добри чувства към теб. Не се смей.
— Котката изпитва добри чувства към мишката. Като към обяд.
— Не, не е само това. Помежду ви има нещо… като игра, предизвикателство, уважение…
— Ние сме свързани. Обаче знаеш ли, ако имах лопатка и ако той имаше мачете, нечия глава щеше да свърши набучена на кол.
Сюзан не отговори. Продължихме да вървим в сумрака на някогашната Цитадела.
— Изгубихме всички хубави снимки от селото на старейшината Джон, Ке Сан… всичко. Това ме вбесява най-много.
— Трябваше да поискаш квитанция за конфискувани вещи.
— Сега ще трябва да се върнем и пак да направим снимки.
— Не и през този живот, скъпа.
— Някой ден ще се върнем.
Не отговорих.
— Той щеше да извади пистолета си, Пол.
— Никога не ядосвай въоръжени хора.
— Ти го ядоса — напомни ми тя.
— Опитвах се да установя връзка с него. Не се получи.
Сюзан не обърна внимание на думите ми.
— Това още повече затруднява останалата част от пътуването.
— Прави го по-голямо предизвикателство.
Пресякохме мостчето над рова и се запътихме през селото към пътя.
В къщите, покрай които минавахме, светеха електрически крушки и в студения влажен въздух усетих характерния мирис на горящи въглища. Тази миризма бе най-ясният ми спомен от здрача привечер през зимата на 1968-а.
— Съжалявам, че не ти казах за Бил по-рано — рече Сюзан.
— Не ти беше работа да ми казваш. — Усмихнах се. — Та значи трябва да използвам някое име и аз подхвърлям името на началника на бюрото на ЦРУ. Точно попадение, Бренър.
Тя премести цигарата си между средния и безимения си пръст като виетнамците и каза с виетнамски акцент:
— Е, господин Бренър, вие сте установили връзка с планинците. Нали така? И госпожица Уебър ме осведоми, че се готвите да ги организирате в армия. Нали така? И ще завладеете хълмовете.