— Не е смешно. Ей, смяташ ли, че господин Лок ни чака?
— Силно се съмнявам.
Продължихме през селото. Подуших мирис на готвена риба и задушен ориз.
Излязохме на пътя.
— Господин Лок не ни е изчакал — отбелязах. — Жалко. Исках да му строша врата. Как ще се върнем в Хюе?
— Не зная. Искаш ли да останем в град Куанг Три?
— Няма такъв град.
— Може да има странноприемница. А и съм убедена, че за няколко долара ще ни приемат в някоя къща.
— Те трябва да ми платят. Хайде да излезем на магистралата.
Запътихме се към магистрала 1, разстоянието до която бе малко повече от километър.
— Тоя копелдак ни е зарязал насред пустошта — изругах аз. Стигнахме до магистралата, обаче не се виждаха превозни средства и тъй като беше новолуние, цареше пълен мрак. Сюзан се огледа и каза:
— Рейсовете пътуват по магистрала номер едно докъм полунощ. Ще ида да питам някой местен. Ти остани тук и ако се появи автобус, го спри. Просто трябва да му махнеш.
После влезе в най-близката колиба на трийсетина метра от пътя. Замислих се за случилото се през деня и осъзнах, че за един следобед съм покрил петмесечна служба. Може би ми се бе искало още малко да поостана в А Шау или Ке Сан, обаче сигурно ми беше достатъчно. Знаех, че никога повече няма да се върна.
Замислих се също за всички неща, с които бях напълнил главата на Сюзан, и реших, че и това е достатъчно.
Тя се върна.
— Поканиха ни на вечеря и да пренощуваме. Изпуснахме коктейлите.
— Какво има за вечеря?
— Ориз.
— Дългозърнест или лепкав?
— Лепкав. След половин час ще има рейс. Местен.
— Кога ще стигне в Хюе?
— Когато стигне.
— Забавлява ли се днес?
— Прекарах невероятен ден, Пол, и искрено ти благодаря. Въпросът е ти как си.
— Добре съм. Когато не съм добре, ще ти кажа.
Тя запали цигара.
— Тази война… тази война е била невъобразима. Изобщо не мога да проумея как цяла година сте живели така.
Не всеки бе живял цяла година, обаче не й го казах. Мълчаливо стояхме на асфалта и чакахме фарове, движещи се на юг.
— Ами ако мине военен патрул? — попита Сюзан. — Ще се скрием ли?
— Зависи в какво настроение съм.
— Е, ние чакаме да спрем автобуса за Хюе. Десет долара глоба.
— Тая страна е много гадна.
— Повечето хора са готини. Семейството, с което приказвах преди малко, направо ме умоляваше да останем за вечеря.
— Селяните са готини. Гадни са ченгетата, политиците и военните.
— Ти си и ченге, и военен. И си готин.
— Понякога. Полковник Манг иска да те изрита от страната. Защо не си заминеш?
— Къде да ида?
— В Ленъкс, Масачузетс.
— Защо?
— Защо не?
— Защо ти не се върнеш в Бостън, вместо да живееш във Вирджиния?
— В Бостън няма нищо за мен.
— А какво има във Вирджиния?
— Нищо.
Известно време Сюзан се взираше в огънчето на цигарата си.
Накрая попита:
— Защо не идем някъде заедно?
— Трябва да откажеш цигарите.
— Може ли по една след секс?
— Това пак прави по половин пакет на ден.
Сюзан се засмя.
— Дадено.
От север приближаваха фарове на голямо превозно средство и скоро видях осветените прозорци на автобус. Застанах на пустата магистрала и размахах ръце. Автобусът спря, вратата се отвори и се качихме.
— Хюе — казах на шофьора.
Той ни изгледа любопитно.
— Един долар.
Най-добрата сделка напоследък. Дадох му два и виетнамецът се усмихна.
Рейсът бе полупразен и седнахме един до друг. Седалките бяха дървени и автобусът беше стар, може би френски. Пътниците ни зяпаха. Предполагам, че не им приличахме на хора, които пътуват с рейс.
Продължихме на юг по тъмната магистрала и спирахме във всяко селце или когато някой ни махнеше по пътя. Едни слизаха, други се качваха. Сюзан се радваше, че сме попаднали в автобус за пушачи, каквито всъщност бяха всички. Тя ме държеше за ръка и гледаше през прозореца.
Между изчезналия град Куанг Три и възродения град Хюе нямаше нито едно голямо селище. По някое време обаче пейзажът започна да изглежда по-нормално и имах чувството, че сме преминали от провинция Куанг Три в провинция Хюе.