Замислих се за Куанг Три. Щеше ми се да видя някогашния си базов лагер, десантна зона „Шарън“ или старата френска крепост, наречена десантна зона „Бети“. Ала местата, където бях прекарал близо година, вече съществуваха само в ума ми и на няколко избелели снимки. Странно е да изпитваш носталгия по военна зона, обаче всички тези места — базовите лагери, уличните сергии, бардаците и салоните за масаж, болницата, на която дарявахме храна и лекарства, будистките и католическите училища, на които носехме хартия и химикалки от месечните си дажби, черквата, където се бяхме сприятелили със стария виетнамски свещеник и монахинята — вече ги нямаше, изличени от земята и спомените на всички, освен най-старите сред нас.
Може би завръщането ми се бе забавило. Може би трябваше да се върна, преди да са зараснали прекалено много от видимите и психологическите рани, преди да са умрели или грохнали от старост повечето представители на военното поколение. Преди десетина-петнайсет години може би щях да видя тук нещо друго — повече развалини и инвалиди, и естествено повече бедност. Но и късче от някогашния Виетнам преди екскурзиите в ДМЗ и Света на Виетконг, преди стопаджиите и японските и американските бизнесмени.
Ала животът продължава, положението се подобрява — въпреки провинция Куанг Три — едно поколение отминава и се ражда друго.
— Извинявай, ако съм нарушил приятния ти живот тук — казах на Сюзан.
— Не беше чак толкова приятен. Исках малко вълнение и го получих. Попитах за войната и ти ми разказа.
— Приключих с това.
Известно време не разговаряхме, после я попитах:
— Как ще продължим на север утре?
— Със слонове.
— С колко слона?
— Три. Един за теб, един за мен и един за дрехите ми.
Усмихнах се.
— Смяташ ли, че полковник Манг ще ни следи? — попита Сюзан.
— Ще се погрижа да не ни следи. И оставяш пистолета тук.
Тя не отговори.
Всеки потъна в собствените си мисли. Старият автобус пуфтеше по лошия път.
— Не се разстройвам за онзи факс — накрая рече Сюзан.
— Добре. За кой факс?
— Онзи, в който си писал „ако спиш с врага“ и пращаш поздрави на С.
Не отговорих.
Тя смени темата.
— Когато полковник Манг спомена за катастрофата на полицейската кола, сърцето ми спря да бие.
Пак не отговорих.
— Ами ако открие господин Кам или господин Тук?
— Тогава ще загазим сериозно — искрено отвърнах аз.
— Страх ме е, Пол.
Не отговорих.
— Може би трябва да напуснем страната, преди да ни обвинят в убийство.
— Добра идея. Утре трябва да вземеш самолет за Сайгон и да се махнеш.
— А ти?
— Аз трябва да продължа. След като утре се отправя на север, полковник Манг няма да може да ме пипне. Когато стигна в Ханой, ще се обадя на един човек в посолството и той ще ме вкара вътре. После остава Вашингтон и Ханой да сключат сделка за мен. Надявам се да струва на Вашингтон поне милиард в помощи.
— Не е смешно.
— Върви си у дома, Сюзан. Вземи самолет до Сайгон и от там продължи с първия полет за чужбина.
— Ще замина, ако и ти дойдеш с мен.
— Не мога.
— Твоят виетнамски късмет се е изчерпал, Пол.
Не отговорих. Замислих се за срещата ни с полковник Манг в мрачните развалини на цитаделата на Куанг Три и си спомних южновиетнамския полковник, сега навярно мъртъв или превъзпитан, който ми бе връчил медала. Два съвсем различни случая на едно и също място. Всъщност не беше едно и също — времето и войната го бяха превърнали от поле на честта в пустош, толкова гъсто обитавана от призраци, че кълна се, усещах ледения им дъх по лицето си. Автобусът продължаваше към Хюе.
Сюзан се откъсна от мислите си.
— Той се държеше обидно, Пол. Направо ме обвини, че съм курва.
— Трябваше да го зашлевиш. Всъщност какво му каза, когато разбра, че ти е претърсил апартамента?
Тя се поколеба.
— Ами, попитах го дали е мастурбирал, докато е тършувал в чекмеджето с бельото ми.
— Да не си луда?
— Почувствах се изнасилена. Бях ядосана.
— Гневът, госпожо Уебър, е разкош, който не можеш да си позволиш тук.
— Може би не биваше да го казвам. Забележи обаче, че той не го отрече.
Засмях се. Обаче не бе смешно. И полковник Манг беше смятал така. Сигурно вече проверяваше електродите си в участъка в Хюе.