Един час след като бяхме напуснали Куанг Три автобусът навлезе в северния край на Хюе и спря на автогара „Ан Хоа“ до стените на Цитаделата. Това, изглежда, бе последната спирка, затова слязохме и взехме такси до хотел „Сенчъри Ривърсайд“.
На рецепцията не ни очакваха факсове и други съобщения, което ме наведе на мисълта, че всички в Сайгон и Вашингтон имат пълна увереност в способността ми да изпълня задачата — а може със Сюзан просто да им бяхме дошли до гуша. Във всеки случай липсата на новина е добра новина.
Преди банята минахме през бара, което показваше кое смятаме за по-важно.
От закуска не бяхме хапвали нищо, но странна работа, нямах апетит за нищо, освен скоч. Сюзан също си изпи вечерята.
Към десет часа бяхме в моя апартамент, седяхме на терасата с бири от минибара в ръце и гледахме забуления в мъгла град и реката.
— В Сайгон ти казах, че за хората от моето поколение Виетнам е страна, а не война. Спомняш ли си? — попита ме Сюзан.
— Да. Ядоса ме.
— Сега разбирам защо. Е, надявам се да съм ти показала страната толкова добре, колкото ти ми показа войната.
— Така е. Научих някои неща.
— И аз. А преживя ли някои неща?
— Може би. Ще разбера едва когато се върна у дома.
От север се събраха черни буреносни облаци и заваля. Мълния освети града и реката, последва далечен гръм, напомнящ на артилерийски залп.
Дъждът заплющя по терасата, обаче ние останахме навън и след няколко минути зъзнехме мокри до кости.
Спокойно можех да си представя, че отново е зимата на 1968-а — офанзивата „Тет“ беше в разгара си, на север от тук Куанг Три пламтеше, заобиколен от наводнени оризища, и ние се окопавахме в калта, и чакахме отстъпващата вражеска армия да се опита да достига хълмовете зад нас, преследвана от американските и южновиетнамските войски. Чук и наковалня, така се казваше. Ние бяхме наковалнята, преследвачите бяха чукът, а нещастниците помежду ни бяха пържолите.
Онази нощ може да бях видял Тран Ван Вин, дори може да бях изстрелял откос срещу него. Когато го видех, щях да го попитам как е избягал от врящия котел на укрепения град.
— Достатъчно ли си мокър? — попита ме Сюзан.
— Още не.
— Къде си сега?
— В една дупка край Куанг Три. Вали и артилерията стреля.
— Колко време трябва да останеш там?
— Докато не ми наредят да си тръгна.
Тя се изправи.
— Е, когато си готов да правиш любов, а не война, ще те чакам.
Разроши мократа ми коса и влезе вътре.
Поседях под дъжда още няколко минути, докато изтърпя само наложеното си покаяние, след това я последвах.
Сюзан беше в банята. Съблякох се и се присъединих към нея.
Любихме се под душа, после се прехвърлихме в леглото.
Навън отекваха гръмотевици и светкавиците осветяваха тъмната стая.
Спах неспокойно и мълниите бяха фон на кошмарните ми сънища. Усещах студената пот по лицето си и треперенето на тялото си. Все се пресягах за автомата си, но не можех да го открия. Знаех, че това не се случва в действителност, обаче тялото ми явно не знаеше. Сънувах, че бомбена експлозия ме е повалила в безсъзнание и кога то се свестявам, съм на борда на някакъв съвсем безшумен хеликоптер и летя към лазаретния кораб „Убежище“.
Отворих очи.
Седнах на леглото с чувството, че от сърцето ми се е вдигнало нещо черно и тежко.
37.
Погледнах дигиталния часовник на нощното шкафче. Показваше 04:32 или както казвахме в казармата, мрак и половина. Чувах дъжда, но нямаше гръмотевици. Обърнах се към Сюзан, ала нея я нямаше.
Станах от леглото и проверих в банята, но не беше там. Мятането ми насън може да я бе събудило, затова отидох в дневната и погледнах на дивана. Същият резултат.
Вдигнах телефона и набрах номера на нейната стая. Докато звънеше, придърпах кабела към терасата, но тя не беше и там. Никой не ми отговори.
Върнах се в спалнята, за да се облека и да отида в нейната стая или до градината зад хотела.
В това време чух вратата на дневната да се отваря. Излязох от спалнята в момента, в който Сюзан включваше лампата. Беше по дънки, черен пуловер и черно ватено яке, което до този момент не бях виждал. Носеше самара си и някои неща в голям найлонов плик, който хвърли на дивана.
— Отиваш ли някъде? — попитах я.
— На север.
— Слоновете напоени и нахранени ли са?
— Да.
— И си оставила пистолета в градината, нали?