— Не виждам никого след нас.
— Добре. Къде отиваме?
— Не зная. Мислех, че ти знаеш.
Прегърнах я и я целунах по бузата.
— Обичам те.
Тя се усмихна.
— Само след няколко дни ще ме обичат още стотина мъже.
— Тукашната поща е бавна.
Сюзан ме хвана за ръката.
— Не се ли чувстваш като изнасилен?
— Манг иска да се почувстваме точно така. Няма да участвам в неговата игра.
— Но ти си мъж. Не е същото.
Не исках да се връщам на тази тема, затова пак попитах:
— Къде отиваме?
— Наблизо.
Продължавахме на юг по „Хунг Вуонг“ през Новия град. Сюзан каза нещо на шофьора, той намали и направи обратен завой на почти пустата улица. Докато се връщахме, не забелязах други коли да повтарят маневрата ни.
Насочихме се на север и „Хунг Вуонг“ пресече Благоуханната река по моста Транг Тиен близо до ресторанта в реката. На отсрещния бряг видях пазара „Донг Ба“, където с господин Ан бяхме яли фъстъци и бяхме разговаряли.
Таксито спря на автогара, която също се казваше „Донг Ба“. Слязохме, взехме багажа и аз платих на шофьора.
— С рейс ли ще пътуваме? — попитах Сюзан.
— Не. Но автогарата е отворена и шофьорът ще го запомни. Трябва да отидем до пазара „Донг Ба“, който също е отворен по това време.
Метнахме раниците на гръб и аз затеглих куфара си по пътя. Сюзан носеше сака ми.
— Идвам с теб, защото си получила известна подготовка в Лангли и познаваш тази страна — казах аз.
— С други думи, знаеш какво правиш.
— Зная какво правя.
След пет минути стигнахме до пазара „Донг Ба“, който вече работеше в мрака преди разсъмване. Хора, които навярно бяха собственици на ресторанти, се пазаряха за цената на странна наглед риба и парчета месо.
Един мъж стоеше под гола електрическа крушка, увиснала на жица.
— Идва да види първокласни плодове — каза той.
Не му обърнах внимание, обаче Сюзан го последва зад голямата сергия. Тръгнах след нея.
Виетнамецът отвори паянтовата задна врата и Сюзан влезе вътре. Мъжът застана на прага и ми каза:
— Идва. Бързо.
Подчиних се и той затвори вратата. Озовахме се в продълговато тясно помещение, осветено от няколко крушки. Миришеше на плодове и мокра пръст.
Двамата със Сюзан размениха няколко думи на виетнамски и тя ме попита:
— Нали си спомняш господин Юен от вечерята при семейство Фам, Пол?
Наистина. За да му покажа, че го помня, отвърнах на виетнамски:
— Сат Конг.
Той се усмихна и ентусиазирано закима.
— Да. Сат Конг. Сат Конг.
— Кивито изглежда страхотно — казах на Сюзан.
— Господин Юен предложи да ни помогне.
Обърнах се към него.
— Разбирате ли, че ни наблюдава министерството на държавната сигурност и може да са ни видели да приказваме с вас и семейството ви след месата, а после да са ви проследили до дома ви? Съзнавате ли всичко това?
Виетнамецът не говореше добре английски, но разбираше всяка дума. Той бавно кимна.
— Не ме интересува дали ще умра.
— Обаче мен ме интересува дали ще умра.
— Мен — не.
Струва ми се, не разбираше, че говоря за себе си. Във всеки случай му казах:
— Ако полицията ме арестува с мотор, ще ви открият. По регистрационния номер. Биет?
Той отговори на Сюзан, която ми обясни:
— Номерът е от мотор, който е бил унищожен при катастрофа.
— Добре, обаче ако по мотора стигнат до него, кажи му, че ще заявим на полицията, че сме го откраднали от него. Нали така? Кажи му също, че когато вече не ни трябва, ще го бутнем в езеро или нещо подобно.
Тя му преведе и господин Юен й отговори на виетнамски.
— Казва, че мразел комунистите и бил готов да стане… мъченик… за вярата си.
Погледнах го.
— Ами семейството ви?
— Също — отвърна той.
Трудно се спори с хора, които мечтаят да станат мъченици, ала поне бях опитал.
Хрумна ми и че господин Юен сигурно не е мотивиран само от вярата си, но и от омразата си заради случилото се през 1968-а и по-късно. Господин Ан също не беше мотивиран единствено от идеали като свобода и демокрация, а и от същата ненавист като господин Юен — и двамата бяха изгубили свои близки. Можеш да простиш за загиналите на бойното поле, обаче не и хладнокръвно убийство.
— Добре, стига всички тук да съзнават последствията — казах аз.