На слабата светлина видях голям брезент, хвърлен върху нещо, което трябваше да е моторът.
Господин Юен видя, че поглеждам натам, отиде при брезента и го вдигна.
На пръстения под в тясната стая имаше огромен черен мотоциклет от марка, която не успях да определя.
Приближих се и поставих длан върху широката кожена седалка. На обтекателя от фибростъкло пишеше БМВ, а отдолу — Париж-Дакар. Не отивах на нито едно от тия места, въпреки че Париж ми звучеше добре.
— Никога не съм виждал такъв модел — казах на господин Юен.
— Добър мотор — отвърна той. — Вие отива в планина, на голям… път… — Погледна Сюзан и премина на родния си език.
Тя го изслуша, после каза:
— Това е БМВ, модел Париж-Дакар, сигурно по името на едноименното рали…
— Дакар е в Западна Африка. Това нещо да не би да може да плава?
— Не зная, Пол. Виж, двигателят е деветстотин и осемдесет кубически сантиметра и резервоарът е за четирийсет и пет литра бензин плюс два литра резерва. Това стига за петстотин, петстотин и петдесет километра. Господин Юен казва, че бил отличен за кал, пресечен терен и открит път. За това е направен.
— Естествено — щом от Париж можеш да стигнеш с него до Западна Африка. — Погледнах обемистия резервоар, който се издигаше високо на рамата, за да не се пробие от сблъсък със земята. С този пробег от над петстотин километра можехме да заредим само веднъж по време на деветстотинте километра път до Диен Биен Фу. Приклекнах и проверих гумите. Бяха широки повече от педя и с неизносени грайфери.
Междувременно Сюзан разговаряше с господин Юен.
— Той казва, че бил много бърз и… струва ми се, че иска да каже маневрен… и не друсал. Техническият ми речник е малко беден — призна тя.
Обърнах се към господин Юен.
— Колко?
Той поклати глава.
— Безплатно.
Откакто бях слязъл от самолета на „Тан Сон Нат“, не бях чувал тази дума в никакъв контекст и едва не припаднах.
— Не можем да ви върнем мотора. Чао-чао. Ди ди.
Той закима, обаче не знаех дали ме е разбрал.
— Вече му го обясних — каза Сюзан. — Той разбира.
— Нима? Къде и кога си разговаряла с него?
— По време на вечерята споменах, че имам проблем, и ме поканиха на закуска в неделя сутринта. Теб също, но ти имаше среща.
А май ми бе казала, че е спала до обяд.
— Значи сделката вече е сключена, така ли? — попитах.
— Само ако ти искаш.
Замислих се и й отговорих на завоалиран английски:
— Освен безпокойството ми, че по нашите следи и по следите на тези хора може да са други, това е хиляда километра път знаеш докъде. Готова ли си на това?
Тя каза нещо на виетнамеца и той избухна в смях.
— Какво е толкова смешно?
— Казах на господин Юен, че питаш дали няма слонове.
Не намерих в това нищо забавно.
Господин Юен потупа седалката.
— Добър мотор. Купува от французин. Той… — Виетнамецът заговори на Сюзан, която ми преведе:
— Миналата година тук е имало рали Ханой-Хюе.
— Французинът ли е победил?
Тя се усмихна и попита господин Юен, после ми каза:
— Стигнал втори.
— Тогава да потърсим мотора, който е стигнал пръв.
Сюзан започваше да губи търпение.
— Да или не, Пол?
Е, цената ме устройваше, затова се метнах на мотора.
— Давай.
Господин Юен ни изнесе кратък и объркан урок по управление на БМВ Париж-Дакар. Останах с впечатлението, че всъщност не може да управлява тази машина или че кара така, както всички виетнамци караха всичко — по принципа на опита и грешката с много надуване на клаксони.
Слязох от мотора и посочих резервоара.
— Пълен ли е?
Господин Юен кимна.
— Добре… — Погледнах Сюзан. — Е?
Тя също кимна.
Отворихме найлоновата торба и навлякохме планинските си костюми: кожено яке за мен, ватирано за нея, кожени ушанки и планински шалове. Господин Юен изглеждаше развеселен.
Изпразнихме раниците си в големите странични багажници и натъпкахме самите раници най-отгоре.
— Задръжте куфара и сака — казах на господин Юен. — Нали? Грижете се за сините ми блейзъри.
Той кимна, после извади една карта от закопчана с цип кожена чантичка, закрепена върху фибростъкления обтекател, и ми я подаде.
— Виетнам.