Тя ме прегърна още по-здраво и отпусна глава на рамото ми.
Бях изминал дълъг и странен път от Бостън, Масачузетс — целта бе неизвестна, ала пътуването беше Божи дар.
Книга VI
На север
38.
Продължихме на север по магистрала 1. С изсветляването на небето движението се засили. От време на време вдигах сто километра в час и усъвършенствах виетнамското провиране между колите с надут клаксон.
— Преди Ку Чи, кога за последен път си карал мотор? — попита Сюзан.
— Тъкмо се чудех.
Подминахме отбивката за Куанг Три и видяхме изоставения танк и разрушената будистка гимназия, където бе започнало всичко това. Малко по-късно пресякохме моста, до който се намираше бункерът с моето име, издраскано на стената.
След петнайсет минути намалихме скоростта, за да завием по пътя за Донг Ха, и бавно преминахме през грозното градче. Когато стигнахме до шосе 9, видяхме двама полицаи в жълт джип, паркиран от отсрещната страна на пътя. Не ни обърнаха никакво внимание.
— Тези ченгета ни взеха за планинци — отбеляза Сюзан.
— Не зная за какви са ни взели, обаче този модел ограничено производство изпъква.
— Така ти се струва. В тази страна има толкова много нови вносни стоки, че виетнамците вече почти не ги забелязват.
Не й се вързах. Хрумна ми още нещо.
— Не виждам други планинци с мотори.
— Аз видях двама.
— Следващия път ми ги покажи.
Продължих към ДМЗ. Вече бяхме на север от шосе 9, в старата оперативна зона на морската пехота. Бях пътувал по тази отсечка само веднъж, когато взех конвой, за да отида на гости на едно бостънско приятелче в Кон Тиен. Бяха го пратили на операция и се разминахме, обаче му оставих бележка на леглото, която той така и не успя да прочете.
Покрай магистралата на север от Донг Ха имаше редици сергии, ала щом ги отминах, пак вдигнах сто километра в час. Не беше толкова опасно, колкото го правеше да изглежда Сюзан по пътя за Ку Чи.
След петнайсет минути пейзажът от мрачен стана мъртъв.
— Струва ми се, че току-що навлязохме в ДМЗ — казах на Сюзан аз.
— Господи… всичко е опустошено.
Погледнах тази ничия земя, все още необитаема, осеяна с кратери от бомби и снаряди, с бяла почва, покрита с оскъдна ниска растителност. Ако на луната падаха няколко капки дъжд, сигурно щеше да изглежда така.
В далечината видях бодлива тел и ръждиви останки от джип насред обозначено минно поле, в което дори събирачите на метал не се бяха осмелили да влязат.
В мъглата пред нас се появиха неясните очертания на мост, който трябваше да е над река Бен Хай. Намалих скоростта.
— Когато бях тук, този мост го нямаше — казах на Сюзан.
Стигнах до средата на моста и спрях. Погледнах реката, която цели двайсет години беше разделяла Северен и Южен Виетнам.
— Това е. Вече съм в Северен Виетнам.
— Аз още съм в Южен — отвърна тя. — Дай малко напред.
— Мини пеш.
Сюзан слезе от мотора, отвори единия багажник, извади кафявия плик със снимките от остров Пирамид и запали със запалката си ъгъла му. Пликът запламтя в ръката й. Тя го държа до последния момент, после го хвърли в реката. Качи се и продължихме по моста.
На отсрещния бряг имаше статуя на северновиетнамски войник с каска и автомат АК-47. Очите му бяха също толкова безжизнени, колкото и на американските статуи при Стената.
Навлязохме в някогашната вражеска територия. Колкото повече се отдалечавахме от ДМЗ, толкова по-добре изглеждаше земята, макар че все още имаше много кратери от бомби и разрушени сгради.
Пътят обаче си беше все същият и бе хлъзгав от мъглата и лекия дъжд. Постоянно трябваше да си бърша очилата и лицето с шала. Коженото ми яке лъщеше от влага.
Разминахме се с мотор, който пътуваше на юг; пътниците бяха облечени като нас. Те ни махнаха и ние им отговорихме.
— Виждаш ли? — каза Сюзан. — Даже планинците ни смятат за свои.
След час наближихме голям град, на чиято табела пишеше „Донг Хой“.
Намалих скоростта и се огледах. Изненада ме това, че градът изглежда по-мрачен и западнал от населените места в Южен Виетнам. Колите и камионите бяха по-стари, нямаше толкова много мотопеди и циклоси. Почти всички караха велосипеди или вървяха пеш и дрехите им изглеждаха мръсни и износени. Освен това търговията изобщо не можеше да се сравнява с тази на юг от ДМЗ — нямаше барове и магазини, забелязах само няколко кафенета. Това ми напомни за първото ми преминаване от Западна в Източна Германия.