— Това е родният град на господин Трам, нашият екскурзовод в Ке Сан — рече Сюзан.
— Разбирам защо се е преселил.
Отново минахме покрай жълт полицейски джип и ченгето зад волана дори не вдигна поглед от цигарата си. Наистина можеше и да успеем.
Пред нас видях конвой военни коли: открити камиони и джипове с войници и няколко щабни автомобила. Увеличих скоростта и започнах да ги изпреварвам.
Погледнах надясно и видях, че войниците ни наблюдават — всъщност зяпаха Сюзан. Лицето й беше плътно скрито под пластове шалове, кожена ушанка и очила и тя спокойно можеше да прилича на бабите им, обаче те познаваха готиното парче, щом го видеха, и й махаха и подвикваха. Тя срамежливо бе извърнала лице, както подобава на планинка.
Обърнах се към шофьора на открития джип до нас и погледите ни се срещнаха. По изражението му разбрах, че се мъчи да определи от кое племе съм. Всъщност едва ли можех да мина за планинец. Дадох газ, понесохме се към началото на конвоя и изпреварихме водещата машина.
Магистрала 1 беше равна и в тази отсечка от пътя минаваше близо до брега. Движехме се бързо, ала наоколо имаше толкова много различни видове моторни превозни средства с различна големина и мощност, наред с велосипеди, каруци и пешеходци, че карането по-скоро напомняше на състезание с препятствия и трябваше постоянно да си нащрек.
Бяхме се отдалечили на двеста километра от Хюе. Наближаваше девет. Два и половина часа път. А магистрала 1 беше лесната част.
Планинската верига на запад пред нас се спускаше към Южнокитайско море, както имат навик да правят планините в тая страна, като образуваше високопланински проход в близост до брега. С издигането на пътя, велосипедистите започваха да бутат нагоре колелата си и волските каруци намаляваха скорост. Дадох газ. След двайсет минути наближихме превала на лъкатушния планински проход. Тук горе беше студено и ветровито и трудно управлявах мотора.
Преди да стигнем превала започнах да забелязвам хора по пътя. Бяха увити в мръсни парцали, лицата им едва се виждаха, те стояха покрай скалите и протягаха ръце.
— Просяци — извика в ухото ми Сюзан.
Просяци ли? Приличаха на статисти от „Отмъщението на мумията“.
Сюзан им кресна нещо, обаче неколцина от тях успяха да ни докоснат и се наложи да маневрирам помежду им, за да не ги блъсна.
Стигнах до превала и поехме надолу към крайбрежните долини. Моторът на няколко пъти поднесе по хлъзгавия асфалт и постоянно трябваше да намалявам скоростта.
В далечината видях равните оризища, наводнени до насипите, и групи колиби, издигнати върху островчетата суха земя. Тук имаше повече борове, отколкото палми, и повече надгробни могили, отколкото бях видял на юг. През войната Северен Виетнам бе изгубил около два милиона души, близо десет процента от населението, което обясняваше броя на могилите. Войната е гадна работа.
Час и половина след като излязохме от планинския проход, наближихме голям град. Завих по един черен път и продължих по него, докато от магистралата не можеха да ни видят.
Слязохме и се поразтъпкахме. Освен това използвахме тоалетната, чиято роля в случая изигра един храст.
Извадих картата от кожената чантичка и я разгледах.
— Този град трябва да е Вин.
— Вин е туристически град — каза Сюзан. — Можем да спрем там, ако искаш да се обадиш в „Сенчъри Ривърсайд“.
— Какво му е туристическото?
— Наблизо е родното място на Хо Ши Мин.
— Има ли много туристи?
— На туристите не им пука за родното място на чичо Хо, но на онези от „Видотур“ им пука, затова мястото е в задължителната програма. Освен това е горе-долу по средата на пътя между Хюе и Ханой и туристическите автобуси спират тук за през нощта.
— Добре. Ще спрем и ще си купим тениски с чичо Хо.
Тя извади два банана.
— Банан ли искаш или банан?
Докато разучавах картата, хапнахме бананите и утолихме жаждата си с вода от бутилките.
— На около двеста километра от тук е град Тан Хоа — казах аз. — Когато стигнем там, трябва да внимаваме за път, водещ на запад. Ето, виж. Трябва да стигнем до шосе номер шест, което ще ни отведе до… е, би трябвало да ни отведе до Диен Биен Фу, обаче виждам, че свършва, преди да стигне до там… после продължава по-малък път.
Сюзан погледна картата.
— Това накрая едва ли може да се нарече път.