Трябваха ни близо два часа, за да изминем стотината километра до следващия град Тан Хоа. Наближаваше три и застудяваше. Небето тъмнееше, покрито със сиви облаци, и сегиз-тогиз минавахме през лек дъжд. Стомахът ми къркореше.
— Това би трябвало да е Тан Хоа — извиках на Сюзан. — От тук вече можем да се насочим на северозапад към шосе номер шест.
— Ти решаваш.
Погледнах километража. Бяхме изминали почти петстотин и шейсет километра от Хюе и това ни бе отнело над осем часа. Сега бе 15:16 и ни оставаха по-малко от четири часа светлина.
Анализирах няколко възможности и прецених, че след като не вали, трябва да мина по лошия път сега и колкото може повече да се приближа до шосе 6 преди залез-слънце. На другия ден можеше да вали и следващият второстепенен път до шосе 6 можеше да е непроходим, което се беше опитал да ми обясни господин Ан.
— Ще отбием по пътя от Тан Хоа — казах аз. — Ако не ни хареса, ще се върнем и ще опитаме следващия.
Все още с планинските си шалове и ушанките, влязохме в града. Очевидно Тан Хоа не бе разрушен през войната и беше запазил известно очарование. Видях един стар господин с барета и няколко хотела и кафенета, които не бяха строени от източногерманци.
Гледаха ни с любопитство.
— По крайбрежието няма много планинци, затова са любопитни, но не и подозрителни — поясни Сюзан. — Все едно индианци да влязат в град в Дивия запад.
— Измисляш ли си?
— Да.
Прекосихме града и видях отляво тесен асфалтиран път. Имаше табела с надпис „Донг Сон“ и нещо на виетнамски. Намалих и посочих.
— Това е археологически обект… — каза Сюзан. — Култура Донг Сон, каквото и да значи… хиляда години преди нашата ера. Може пътят да е по-нов.
Завих и продължих стотина метра напред, после спрях.
Извадих картата от чантата и я разгледах.
— Това е пътят. След петдесетина километра ще стигнем до селце на име Бай не знам какво си, после продължаваме на север по шосе номер петнайсет до шосе номер шест.
— Дай да видя.
Подадох й картата и тя мълчаливо я проучи, после я прибра в якето си.
— Добре.
Потеглихме. Пътят минаваше покрай археологическите разкопки, после асфалтът изчезна. Черният път бе изровен от каруци и автомобили и трябваше да се движа между коловозите.
Едва подскачахме с четирийсет километра в час, понякога дори с по-малко.
Теренът все още беше равен, обаче се издигаше. Наоколо имаше оризища, ала те изчезнаха и бяха заменени от зеленчукови градини.
Беемвето Париж-Дакар наистина бе подходящ мотор за черни пътища, само че черните пътища не бяха подходящи за мен. Едва удържах кормилото и през повечето време задникът ми беше във въздуха. Сюзан здраво ме прегръщаше през кръста.
Трябваха ни близо два часа, за да изминем четирийсетте километра до края на пътя. Влязохме в селцето Бай не знам какво си и стигнахме до Т-образно кръстовище. Завих надясно по шосе 15, което бе в по-добро състояние. Всъщност дори имаше чакъл и канавки.
Според картата до шосе 6 имаше над сто километра и с тая скорост щяха да ни трябват поне четири часа. Беше шест без двайсет и слънцето се спускаше зад планината вляво.
Пътят се издигна към хълмовете, зад които започваше планината. Заради друсането почти не можехме да разговаряме.
Мръкваше се и търсех място, където да спрем за през нощта. Определено вече се намирахме сред хълмовете, а виетнамците не живееха много далеч от градовете, селата и селскостопанските райони. Покрай пътя се издигаха борове и ставаше зловещо. Спрях мотора, за да си почина и казах:
— Нагоре може да има ски хижа.
Сюзан извади картата от якето си.
— След двайсетина километра има село, Ланг Чан.
Замислих се за миг.
— Не ми се ще да влизам в северновиетнамско село по тъмно.
— И на мен.
— Ами… тогава да останем тук. — Огледах се. — Да потърсим място, където да се скрием с мотора.
— Пол, тук няма никакво движение. Можем да спим направо на пътя.
— Имаш право. — Избутах мотора малко по-нагоре и го подпрях на един бор.
Сюзан извади последните два банана, последната бутилка вода и двата дъждобрана.
Седнахме до мотора и се облегнахме на два бора. Обелих банана си и казах:
— Всяко зло за добро. В боровите гори няма пиявици.
— Само бълхи и кърлежи.
Изядохме бананите, изпихме водата и погледахме как угасват последните слънчеви лъчи. Имаше плътни облаци и скоро се възцари пълен мрак. Чувахме звуците на разни животинки, тичащи из боровата гора.