Сюзан запали цигара и разгледа картата на светлината на запалката си.
— До Диен Биен Фу остават четиристотин километра.
Поседяхме в мълчание, заслушани в нощта.
— Ходила ли си в планината като малка?
— Правех всичко възможно да го избегна. А ти?
— Не и когато живеех в южен Бостън. Обаче в казармата често съм спал навън. Веднъж изчислих, че съм прекарал под звездите над шестстотин нощи. Понякога е приятно.
Над хълмовете удари силен гръм и се надигна вятър. Или тук беше студено, или аз бях прекарал прекалено много време във Виетнам.
— А понякога не — прибавих аз.
Сюзан запали нова цигара и ме попита:
— Искаш ли? Залъгва глада.
— Току-що изядох един банан.
Заваля и си сложихме качулките. Притиснахме се един към друг и се увихме в дъждобраните.
— Заръмя — казах.
— Не, наистина си вали.
Дъждът се усили, вятърът също.
— Колко ти плащат за това? — попита Сюзан.
— Само разходите.
Тя се засмя.
Бяхме мокри до кости и затреперихме. Спомних си студените мокри вечери през зимата на 1968-а, когато бях окопан в калта само с пелерина и небето над мен, пълно с фойерверки — притежаваха някаква ужасяваща красота в черния дъжд.
Сюзан сигурно си мислеше същото, защото ме попита:
— Така ли беше?
— Нещо подобно… всъщност беше по-лошо, защото знаеш, че ще е така всяка нощ до края на зимните дъждове през март… и че врагът иска да те убие. — Замълчах за миг. — Стига за войната, Сюзан. Тя свърши. Наистина.
— Добре. Стига за войната. Войната свърши.
Още по-плътно се увихме в дъждобраните и легнахме един до друг под дъжда.
Валя през цялата нощ и треперехме.
На другия ден ни очакваше Диен Биен Фу, ако успеехме да стигнем до там, после селцето Бан Хин и Тран Ван Вин или неговият гроб.
39.
През капещите борови клони започна да се процежда сивкава зора.
И двамата бяхме мокри до кости и зъзнехме от студ. Сюзан не изглеждаше добре.
Изтърсихме водата от дъждобраните и ги навихме. Отворихме багажниците, извадихме сухите си чорапи, бельо и дрехи, преоблякохме се и хвърлихме мокрите дънки и ризи под дърветата — нямахме нужда от много дрехи. Може би щяха да ни трябват по-малко, отколкото си мислехме.
Сюзан имаше още шалове и с тях избърсахме мотора, после си сложихме другите и сменихме племената.
Набързо разгледахме картата и се метнахме на беемвето. Двигателят запали веднага и потеглихме на север по шосе 15 към шосе 6.
Пътят бе от червена глина и тук-там чакъл, който осигуряваше известно триене, ако не успеех да дам газ достатъчно бързо. След около километър забелязах малък водопад.
Отбих и се измихме с калъпче портокалов сапун, който Сюзан беше купила, после пихме студена и надявам се, чиста вода. Качихме се и продължихме. Пътят беше празен, обаче не можех да вдигна повече от шейсет километра в час. Боляха ме всички кости и мускули и за последен път бях ял истинска храна в шестнайсетстенния ресторант, което бе в неделя, Нова година. Днес беше сряда.
Наближихме селцето Ланг Чан. Зад него започваха по-високите хълмове, а после и планината, чиито върхове не се виждаха заради ниските облаци и мъглата.
Когато стигнахме до бедняшкото село с бамбукови колиби и паянтови постройки от борови дънери, намалих скоростта. Минаваше седем и усещах мирис на ориз и риба.
Имаше малко хора и много кокошки.
— Трябва да намерим нещо за ядене — каза Сюзан.
— Нали вчера изяде един банан.
Тя обви пръсти около гърлото ми и закачливо го стисна. После ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Наистина трябваше да потърсим храна.
Прекосихме Ланг Чан и продължихме. Пътят се издигаше по-стръмно, обаче беемвето се оказа невероятна машина и яко зацепваше калта.
— Тук е много красиво — каза Сюзан в ухото ми.
Красота насред нищото, на път за края на света.
Нямах представа на каква височина се намираме, ала според картата върховете бяха високи хиляда и петстотин и две хиляди метра, така че трябваше да сме приблизително на половината. Беше студено, но нямаше вятър и не ръмеше въпреки плътната облачна покривка.
Сегиз-тогиз виждах горички планински бамбук, заобиколени от борове, и това ми напомни за царевичните ниви във Вирджиния, обградени от величествени гори от бял бор. От предишното си идване тук си спомнях, че когато абсолютно чужди неща започнат да ти изглеждат родни, вече е време да си вървиш у дома.