Свалихме си шаловете и ушанките.
Имах силното предчувствие, че това е краят на пътя.
Джипът вече беше точно зад нас. Войникът на дясната седалка стоеше прав, стиснал автомата си. Колата се изравни с мотора и войникът извика „Дунг лай! Дунг лай!“, което през 1968-а бе моя реплика. И ми даде знак с калашника си да спра.
Когато започнах да намалявам скоростта, забелязах как се опули, после чух силен гръм до главата си и войникът с автомата се килна назад. Оръжието му отхвърча във въздуха и той падна на задната седалка. Прозвуча втори изстрел и челото на шофьора избухна. Джипът спря, после бавно потегли назад по склона, задните му колела заседнаха в канавката.
Спрях мотора.
Седях и гледах право напред. Миришеше на барут.
— Ти се закле, че си оставила пистолета в Хюе — казах й, без да я поглеждам.
Тя не отговори, просто слезе и отиде при джипа с все още димящия колт в ръка.
Без да обръща внимание на шофьора, който беше останал с половин череп, Сюзан опитно премери пулса на войника, проснат на задната седалка.
— И двамата са мъртви — заяви тя и пъхна пистолета под ватираното си яке. — Благодаря, че намали.
Не отговорих.
Няколко секунди просто се гледахме.
— Не можех да им позволя да ни спрат — каза Сюзан.
Не казах нищо.
Тя извади цигара и я запали. Ръката й бе стабилна като скала. Разбирах, че съм в присъствието на човек, който не е новак с оръжията.
Сюзан няколко пъти дръпна от цигарата, после я хвърли във водата, проследи я с поглед как плава по течението и попита:
— Какво да правим с труповете?
— Нищо. Ще си помислят, че са ги убили хора от ФУЛРО. Обаче трябва да вземем автоматите, за да решат, че наистина са били те.
Сюзан кимна, отиде при джипа и взе двата калашника и пистолета от кобура на шофьора.
Приближих се, извадих резервните им пълнители и ги хвърлих в гората, след това взех портфейлите, цигарите и часовниците им и ги натъпках в джобовете си.
Погледнах двамата убити, целите в кръв, ала в главата ми не нахлуха никакви спомени — онова си бе за едно време, сега беше различно и едното нямаше нищо общо с другото. Е, може би мъничко.
Сюзан претършува джипа, откри целофаново пликче със сушени плодове, отвори го и ми предложи.
Поклатих глава.
Тя загреба шепа плодове, лапна ги, сдъвка ги и преглътна, после лапна още една шепа и прибра пакетчето в страничния си джоб.
Върнахме се при мотора, всеки нарамил по един калашник.
Обърнах, качихме се и потеглихме надолу по калния път към Туок, където бях изпуснал отбивката.
Преди да стигнем до селото спрях и хвърлихме автоматите, пистолета и личните вещи на убитите в бамбуковия гъсталак.
Продължихме надолу, този път видях завоя и се върнахме на шосе 15.
Пътувахме в мълчание. Пресякохме дървен мост над планински поток и минахме през село Куан Хоа. След двайсетина километра завих наляво по шосе 6 към Диен Биен Фу.
Пътят беше приличен, две тесни платна, обаче достатъчно широки, за да се разминат камиони, ако се движат плътно вдясно. Настилката бе нещо като мазен чакъл, който сегиз-тогиз преминаваше в нещо като асфалт. Успях да вдигна осемдесет километра в час.
Оскъдният трафик се състоеше главно от камиони, возещи дървен материал, няколко джипа и от време на време мотоциклети. Не забелязах мотопеди и волски каруци, велосипеди и пешеходци — това наистина беше път заникъде.
Наляво се издигаха хълмовете и планините покрай лаоската граница, надясно пак имаше хълмове, а зад тях се извисяваха върховете на така наречените Тонкински Алпи.
Общо взето пътят бе добър, въпреки че от време на време настилката ненадейно изчезваше и трябваше да намалявам скоростта. Посоката беше североизточна, височината се увеличаваше. Колкото по на запад отивахме, толкова повече изчезваха признаците на живот, освен дима от планинските селища, който често едва се различаваше от планинската мъгла.
От два часа и двамата не бяхме изрекли нито дума. Накрая Сюзан попита:
— Ще ми проговориш ли?
Не казах нищо.
— Трябва да спрем. Ще се напикая.
Видях равен участък, където боровете бяха разчистени, пресякох малко поточе, спрях сред пъновете и угасих двигателя.
Известно време останах седнал, после слязох. Сюзан също слезе, обаче не отиде в храстите, а запали цигара, стъпи на един пън и се обърна към мен.