— Свърши ли?
— Да.
— Вече може ли да тръгваме?
— Не, докато не ми кажеш, че вярваш, че те обичам. Не ми пука за нищо друго. Ако искаш, още сега обърни и тръгвай за Ханой. Кажи ми какво искаш да правиш или какво искаш да направя аз.
Замислих се и отговорих:
— Ами… искам да продължа, да намеря този човек и да разбера каква е цялата тая история. — Погледнах я. — А ти се прибери в Сайгон, Ханой, Вашингтон или там, откъдето си дошла.
Сюзан дълго се взира в очите ми. После бръкна в якето си и извади колта.
Приковах поглед в него — човек никога не изпуска от поглед оръжието — и в малката й длан ми се стори по-голям от колт четирийсет и пети калибър.
Тя ми го подаде. Взех го. Сюзан измъкна двата резервни пълнителя от джоба си и ги пъхна в другата ми ръка. След това извади раницата си и я нарами.
Погледнах я и видях, че по лицето й се стичат сълзи. Без да каже нито дума, тя хвана главата ми в двете си ръце, силно ме целуна по устните, обърна се и бързо пресече пътя.
Приближи се автомобил, шофиран от виетнамец. Вътре имаше още двама мъже. Сюзан вдигна ръка и колата намали и спря.
Е… можех да я оставя да си замине и тогава щях да съжаля, някъде по пътя и да подгоня колата по пътя за Ханой. Можех да я повикам и дай кажа, че съм променил решението си. Можех и наистина да я оставя да си иде.
Сюзан се бе навела и разговаряше с двамата виетнамци на предната седалка. Задната врата се отвори и тя се качи, без да поглежда към мен.
Пресякох шосето и застанах пред колата. Виетнамецът зад волана обърна глава към Сюзан, после спря. Заобиколих и отворих задната врата.
— Да вървим.
Тя каза нещо на тримата виетнамци й те се усмихнаха.
Сюзан слезе и аз затворих вратата. Автомобилът потегли.
Върнахме се при мотора и тя прибра раницата си. Качихме се. Обърнах се към нея и погледите ни се срещнаха.
— Ако ме лъжеш, че ме обичаш, кълна се в Господ, ще ти пръсна черепа. Ясно ли е?
Тя кимна.
Потеглихме към Диен Биен Фу, където бе срещнала съдбата си една армия и където търпеливо ме очакваше моята съдба.
40.
Отново се движехме на северозапад по шосе 6. Наближаваше обяд и имахме по-малко от половин резервоар. Нямаше да стигнем до Диен Биен Фу, без да презаредим. Ако Сюзан не беше с мен, може би щях да успея. Но пък без нея сигурно сега щях да съм в някой военен арест и да отговарям на трудни въпроси.
Обаче, ако се върнех още малко назад, до ресторанта на покрива на хотел „Рекс“, животът ми бе направил грешен завой някъде между втората ми бира и десерта. Същото се отнасяше за операцията. Явно всички, свързани с нея, знаеха много повече от мен.
Кални свлачища, предизвикани от прекомерно изсичане на горите, покриваха части от асфалта, ала имаха преимуществото, че запълваха дупките. Вдигах средно шейсет километра в час, доста повече от колите по шосето. Забелязах два джипа на дъното на крайпътни дерета.
Да се върнем на темата за госпожа Уебър, която вече не ме прегръщаше през кръста, а се държеше за седалката. Сълзите бяха истински, също и сълзите в „Апокалипсис сега“. В тази жена се водеше борба на противоречия, също като в мен — за живота, Виетнам и за нас. И какво от това? Не обичам да ме манипулират и лъжат, още по-малко, когато е заложен животът ми. С ангел хранител като Сюзан Уебър не се налагаше да се тревожа от срещата с ангела на смъртта, което ме навеждаше на мисълта че ако са я инструктирали да се погрижи за Тран Ван Вин, може да са й дали указания да реши евентуалните проблеми и с Пол Бренър. Обаче не можех да се примиря с това и го изхвърлих от ума си. Естествено, не съвсем.
Шосето се спусна в една долина и по склоновете видях планински къщи. Откъм североизток духаше вятър и трябваше да се навеждам. Отгоре на всичко заваля и се наложи да намаля, за да виждам пътя.
Пак се замислих за тази странна операция и ми хрумна нов въпрос. Защо точно аз? В КСО със сигурност имаше по-безскрупулни хора, които с готовност щяха да рискуват живота си и да заминат за Виетнам и които знаеха как се изпълнява заповед.
Обаче Карл може би вярно беше преценил, че им трябва Пол Бренър. Най-очевидното ми ценно качество бе фактът, че не съм държавен служител, което даваше възможност на всички да отричат, ако нещата отидеха на зле. Сюзан също, бях убеден в това, официално не получаваше държавна заплата и притежаваше всичко необходимо за операцията: познания за Виетнам, езика и културата, които през последните двайсет и пет години американското разузнаване беше позабравило. Освен това бе жена и нямаше да е толкова подозрителна за виетнамците, които нямаха високо мнение за нежния пол.