— В Туан Гиао би трябвало да има бензиностанция. Там шосе номер шест завива на север, а ей този път продължава на юг към Диен Биен Фу.
— Вече видях. Готова ли си?
— Имам нужда от още една цигара. — Тя запали.
Зачаках.
— Ако не ме обичаш или не ми вярваш, ще се хвърля от тази скала — каза Сюзан.
— Тук няма никаква скала и не съм в настроение за вещерските ти магии — отвърнах аз.
— Мразиш ли ме?
— Не. Обаче ми писна от теб.
— Ще ти мине ли?
— Да вървим. — Качих се на мотора.
— Обичаш ли ме?
— Сигурно. — Запалих двигателя.
— Вярваш ли ми?
— Ни най-малко.
Тя хвърли фаса.
— Добре, да вървим.
Качихме се на мотора и потеглихме.
Продължихме през прохода. Заради мъглата видимостта спадна до по-малко от три метра. По някое време започнахме да се спускаме и изключих от скорост, за да спестя бензин. Въпреки това се движехме прекалено бързо и постоянно трябваше да натискам спирачка.
Видях приближаващи се жълти фарове и след няколко секунди от мъглата изплува военен джип. Единственото нещо, което се забелязваше от лицата ни, бяха кръглите ни очи, ала дори те бяха скрити под очила. Шофьорът обаче се зазяпа в нас и ми хрумна, че се е разпространила вестта за очевиден удар на ФУЛРО срещу военен джип близо до лаоската граница. Такива неща не се съобщаваха по новините, но предполагах, че се случват по-често, отколкото признаваха виетнамците, и че военните са вдигнати в бойна готовност.
Войникът на предната дясна седалка вдигна калашника си. Помислих, че ще ни препречат пътя, затова държах едната си ръка на спирачката, а другата до затъкнатия в колана ми пистолет.
Военните почти напълно спряха и ние минахме покрай тях. Преброих до пет, после включих на скорост и дадох газ. Освен това изключих фаровете и се оказа, че така се вижда по-добре. Вдигнах осемдесет километра в час, което бе прекалено много за качеството на настилката и видимостта. Всъщност се доверявах на несъществуващия си късмет и усета си за посоката на завоите. Трябва да призная, че Сюзан мълчеше и с това доказваше собственото си доверие в мен, а може и да беше затворила очи.
Час по час поглеждах в огледалото, обаче не виждах да ни следват жълти фарове за мъгла.
След половин час излязохме от мъглата и се озовахме сред гористи хълмове.
Никога не бях попадал на такова затънтено място, даже през войната, и разбирах, че няма място за грешки — само една стъпка в неправилната посока можеше да сложи край на това пътуване.
Превключих на трета и продължихме през гората. Резервоарът бе почти празен. Бях разчитал да купя бензин от някоя кола или камион по пътя, тъй като знаех, че всички автомобили имат резервни туби. Обаче изглежда бях единственият идиот на пътя, освен военния джип, а той едва ли щеше да ми продаде бензин.
Чух, че двигателят се задавя, и превключих на втория резервоар.
Сюзан също го чу.
— На резервния ли си?
Кимнах.
Тя нито ми даде съвет, нито критикува начина, по който изразходвам горивото.
Горе-долу по времето, когато и вторият резервоар трябваше да е празен, видях разчистена земя и няколко колиби.
След минути стигнахме в градчето Туан Гиао, където шосе 6 завиваше на север към Китай и на юг за Диен Биен Фу продължаваше друг път.
Видях табела с надпис „ет-ксанг“ и казах на Сюзан:
— Пак сме французи.
Свалихме шаловете и ушанките и ги натъпкахме в якетата си. Потеглих към табелата.
Бензинът ни свърши преди така наречената бензиностанция и се наложи през последните неколкостотин метра да бутаме мотора.
Въпросната „ет-ксанг“ представляваше разкалян паркинг и порутена сграда, в която имаше бутилки и туби бензин с всевъзможен размер, форма и обем.
Собственикът бе стар виетнамец, увит, като че ли вали сняг. Когато видя двама чужденци, бутащи беемвето в калта, той се усмихна. Реших, че сигурно е бащата на Гъзаря.
— Bonjour, monsieur — поздрави го Сюзан.
— Bonjour, mademoiselle — отвърна той, като галантно я подмлади.
Нямаше какво повече да си кажем — виетнамецът вече знаеше, че сме свършили бензина, и се зае да пълни резервоара с различни съдове. Докато наливаше, започна да брои на пръсти и съобщи на френски:
— Litres. — Стигна до четиридесет, повече, отколкото побираше резервоарът, и аз го прекъснах.
Цената се равняваше на долар и половина за литър, което беше скъпо за Виетнам, обаче изобщо не бях сигурен къде се намираме, затова му платих.