— Ще се чакаме на алея номер осем, хартиени стоки и електрически крушки — каза Сюзан.
Погледнах да видя дали алеите наистина са номерирани, и тя ми се изсмя.
— Иди да потърсиш сергиите за чай. Ще се чакаме там.
Продължих през пазара, после хвърлих поглед през рамо и видях, че Сюзан е седнала по турски на едно одеяло, приказва си с няколко планинки, разглежда разни стоки и пуши цигара. Продавачките пушеха нещо с лули. Може да бяха друсани и затова да не бяха толкова нахални.
Намерих покритата сергия, където в плетени кошници по земята се предлагаха чаени листа. Търговците бяха предимно планинци от едно и също племе и запарваха чай. За двеста донга, около два цента, получих чаша от горещата течност и я изпих. Беше отвратителна, обаче бе гореща, а аз умирах от студ.
Това място ми се струваше странно и бях сигурен, че почти всички чужденци са с организирани групи. Само идиот можеше да дойде сам.
В сектора за чай се появиха четирима войници с калашници и ме измериха с погледи, после си поръчаха чай.
Застанаха на няма и три метра от мен, пиеха чай, пушеха и тихо си приказваха. Единият постоянно ме зяпаше. За какво ми беше тая гадост?
Нямаше толкова да се безпокоя, ако не бе затъкнатият в колана ми колт. Когато носиш патлак, а е забранено, гадното оръжие сякаш расте под дрехите ти и във въображението ти става голямо колкото топ.
Четиримата войници си изпиха чая преди мен и си тръгнаха. Останах на мястото си, заслушан в туптенето на сърцето си. Сюзан се приближи и остави на земята голям найлонов плик, пълен с шарени дрехи. Поръча си чай, отпи глътка и каза:
— Чудесен е.
— Какво свърши?
— Доста работа. Бан Хин е на трийсетина километра на север от тук.
— Това ми е известно. Как ще стигнем до там?
— Всички тези планинци са от племената тай и хмонг, живеят по северните хълмове и идват в Диен Биен Фу с жените си — с коне, с автобуса, който пътува веднъж дневно, а богатите имат мотори.
— Но как ще стигнем до Бан Хин ние?
— Не бързай. Открих една жена, която живее близо до Бан Хин.
— Добре. Начерта ли ти карта?
— Не. Но ме упъти. Проблемът е, че нейното племе използва много пътеки и преки пътища и маршрутът не ми стана много ясен. Пък и не разбирах половината от онова, което ми говореше.
— Върни се и я накарай да ти напише маршрута.
— Те са неграмотни, Пол.
— Тогава я накарай да ти нахвърля карта.
— Те нямат идея за карта. Картата е абстракция.
— За теб и може би за нея. Обаче не и за мен.
— Успокой се. Мисля, че ще се ориентирам.
Замислих се. Господин Ан категорично ме бе предупредил да не се обръщам към етнически виетнамци, защото ако заподозрат нещо, веднага ще изтичат при ченгетата. Можех да се доверя на планинците. Само че господин Ан беше забравил да спомене, че говорят на друг диалект, че се движат по пътеки, вместо по пътища, че са неграмотни и никога през живота си не са виждали карта. Дребни проблеми, ала Сюзан смяташе, че ще се ориентира.
— Ти как й обясни защо искаш да отидеш в Бан Хин? — попитах я.
— Казах й, че съм чувала за красивите накити, които правят там.
Изпръхтях, обаче не ме бива много в подигравките и Сюзан не го забеляза.
— Жената спомена, че Бан Хин било виетнамско село, а не планинско, както навярно сме знаели, че виетнамците правели грозни накити и че отгоре на всичко никога не била чувала в Бан Хин да правят накити.
Допи чая си, после обиколи другите сергии и купи бутилирана вода, оризови сладки и банани. Аз се оглеждах за сергия с мексиканска храна.
Тръгнахме си от пазара с покупките и се запътихме към мотела само на стотина метра по черния път. Отидохме в стая 7, събрахме багажа и избутах беемвето навън.
Освободихме стаята преждевременно и си получихме паспортите и визите. Надявах се още да не са ги пратили по факса в министерството на държавната сигурност, обаче нямах намерение да попитам.
— Къде отива сега? — попита ме служителят на рецепцията.
— В Париж — заявих аз.
— В Ханой — каза Сюзан.
— О, голям вода, шосе номер шест. Отива само в Сон Ла. Чака в Сон Ла. Два дни. Може три.
— Благодаря за прогнозата, мой човек — отвърнах аз. — До следващия сезон.
Излязохме навън.
— Да разбирам ли, че шосе номер шест е затворено поради наводнения и кални свлачища? — попитах Сюзан.
— Така изглежда. Господин Ан ме предупреди, че това се случва често, но обикновено разчиствали пътищата с булдозери за ден-два.