— Какво му е на това място, по дяволите?
— Не го приемай лично.
— Добре, как ще стигнем до Ханой, ако шосе номер шест е затворено?
— Има друг път покрай Червената река. Директно за Ханой.
— Ами ако сме трима?
— Покрай Червената река има влак, който пътува от Ханой до Лао Кай на китайската граница, на двеста километра северно от тук.
— А как ще стигнем до Лао Кай с Тран Ван Вин?
— Може би с рейс. Ще мислим за това, след като открием Бан Хин и видим колко души ще пътуваме за Лао Кай. Освен това влаковете тръгват утре сутрин. Разстоянието от Лао Кай до Ханой е около четиристотин и петдесет километра, така че би трябвало да стигнем за десетина-дванайсет часа. — Тя ме погледна. — В случай че не съм с теб, знаеш пътя.
Кимнах.
— Ако изчерпиш всички други възможности, спри камион за Ханой. Единствените въпроси, които задават шофьорите, са дали имаш десетачка и искаш ли да си купиш опиум.
— Господин Ан ли ти каза всичко това?
— Да, но можехме да го прочетем и в пътеводителя, ако не го беше дал на господин Ан. Когато даваш на някого предмет, изпълняващ ролята на парола, той не бива да е нещо полезно. Използвай пакетче фъстъци например. Да не си проспал тази лекция?
— Аз съм пенсионер. Защо не взе пътеводителя, когато си се срещнала с него?
— Не знаех, че си му го дал. Аматьор с аматьор — прибави Сюзан.
— А ти?
— Аз съм специалистка по инвестиции.
— Да бе.
Качихме се на мотора и излязохме на пътя. Поех на юг, в случай че ни наблюдават, и след няколко минути напуснахме Диен Биен Фу. Отбих до хълмчето с танка. Табелата ме информира, че се намираме при крепостта Доминик. Зачудих се какво се е случило с всички любовници на генерала и дали някоя от тях по-късно е дошла тук, за да види мястото, носещо нейното име.
Сложихме си кожените ушанки и очилата. Сюзан извади два тъмносини шала и ми подаде единия с думите:
— Племето хмонг.
— Известно ми е.
Сюзан се засмя.
— Какъв си идиот.
Увихме шаловете на шиите си.
— За съжаление тукашните планинци не са много наясно с методите за боядисване и после ще имаш синя боя по лицето — предупреди ме тя и ми показа ръцете си, по които наистина имаше синя боя. Никой във Вашингтон нямаше да повярва на това.
Няколко минути разглеждах картата, после я попитах:
— Къде е Бан Хин?
Сюзан посочи с показалец.
— Някъде тук в долината на река На. Селото не е обозначено, обаче мога да го намеря.
Спогледахме се.
— Всичко ще е наред.
Потеглихме.
Открих пътека през оризищата и след няколко минути излязохме на пътя, който минаваше покрай командния бункер на генерал дьо Кастри. Зачудих се какво се е случило и с него, дали пак е видял любовниците си. Ако аз бях имал седем любовници, може би щях да предпочета да остана във военнопленническия лагер.
Прекосихме зеленчуковите градини, подминахме ръждивите танкове и оръдия и продължихме на север към хълмовете и планината, откъдето предишната вечер бяхме дошли, макар и по друг път, на запад от онзи, по който бяхме стигнали в Диен Биен Фу.
Погледнах си часовника и видях, че още няма обяд. Пътят беше черен, ала сух, силно утъпкан и равен между коловозите, така че без усилие се движех с трийсет километра. Ако не се изгубехме, след около час щях да питам някого в Бан Хин дали познава човек на име Тран Ван Вин. Нямах ни най-малка представа как ще свърши този ден.
Според картата пътувахме по шосе 12 през долината на На, която на повечето места не бе широка и петстотин метра. Реката беше малка, обаче имаше бързо течение и пътят всъщност представляваше насип покрай брега й.
Постепенно хълмовете станаха по-високи. Когато долината се разширяваше, от двете страни на шосето се появяваха оризища и колиби. Хората, които виждахме, изглежда, бяха етнически виетнамци в традиционни черни копринени носии и с конични сламени шапки. Работеха на оризищата също като в крайбрежните равнини, но бяха много далеч от своите предци.
Тук върховете бяха над две хиляди метра и духаше постоянен вятър от север. Със Сюзан трябваше да се наведем напред, иначе щеше да ни отнесе от мотора.
По еднолентовия път нямаше никакво движение. Спомних си, че е последният ден на Тет и хората си стоят вкъщи, включително, надявах се, Тран Ван Вин. Виетнамците, които бяха пътували, за да се върнат в родния си дом, щяха да си заминат едва на другия или на по-следващия ден. Хрумна ми, разбира се, че родният дом на Тран Ван Вин може да е на крайбрежието и да е отишъл там. В такъв случай щях да го хвана, когато се върнеше в Бан Хин, макар че не разполагах с много време. Наистина исках в неделя да съм в Банкок или където и да било другаде, освен във Виетнам. Обаче знаех, че ще остана, докато не си поговоря с господин Вин.